Да е било, да е било, преди 36-37 години.
По софийските улици достатъчно често можеше да се чуе протяжният вик на вехтошарите:
„Стари дрехи купува-а-а-А-а-м!“
Баба ми си имаше приказка с един от тях – Шокая (с ударение на „а“). Стар, черен и сбръчкан, или поне такъв ми е изглеждал в детските ми очи — може и да е бил млад, черен и сбръчкан, знам ли. С вехти и провиснали по него дрехи, с безформен чувал на гръб той обикаляше редовно из квартала, надавайки уморения си вик, и винаги се отбиваше при нея.
Вехтошарят всъщност не се казваше Шокая. Глуховат и полуграмотен, често не разбираше какво му казва баба ми на плевенския си говор и постоянно ломотеше: "Шо каеш? Шо каеш?" (Пак с ударение на "а".) Затова тя, подигравчийката, му беше лепнала прякора Шокая и в къщи винаги го наричахме така. На мен пък ми се струваше, че това име му приляга добре, а подигравката не я усещах. Била съм по-наивна от сега.
Дръпната и зла жена беше баба ми и винаги гълчеше хората. Гълчеше и него, разбира се — не знам за какво, малка съм била. Но така, както го гълчеше, така винаги му даваше по нещо. И той винаги се връщаше пак и пак при нея. Ако, че го гълчи.
Странни времена бяха. Старите дрехи се продаваха и купуваха. Всичко се използваше до предела на възможното. А не е било мизерия. Просто не беше консуматорство.
Сега старите дрехи ги мятаме на контейнерите за смет, а сортировчиците, които ровят по контейнерите, придирчиво си избират измежду тях и разхвърлят пренебрежително нехаресаните. Баба ми много отдавна я няма, Шокая също го няма. Децата ми никога не са чували проточения, дрезгав, продран и леко тъжен вик:
„Стари дрехи купува-а-а-А-а-м!“
А понякога ми се иска да анулирам времето. И както си вървя по улицата, да срещна - или поне да зърна, ей така, отдалече - баща ми. И любимата ми свекърва. Искам да чуя пак басовия лай на Рекс. И ехтящия, дрезгав вик на Шокая:
„Стари дрехи купува-а-а-А-а-м!“
Сигурно ще стане. Един ден.
* * *
И аз не знам защо се сетих днес за Шокая.
От него обаче асоциативната верига ме отпрати към закуските на РеСеВе-то – „Ресторанти и спални вагони“.
На гарите дебели, мощни лелки в тъмносини престилки със съмнителна чистота причакваха влака да спре и деряха гърла:
„Топли закуски-и-и-и-и-И-и!“
Трябваше да са дебели и мощни, защото носеха на преметнат през необятните им гърди мръсен ремък огромна квадратна кошница, в която бяха наредени въпросните "топли закуски“. Слагам ги в кавички, защото нито бяха топли, нито бяха закуски. Не си спомням да съм виждала нещо толкова страшно като РСВ-сандвича. Небрежно натикана в къс дори тогава неестествено бял хляб петниста, мазна наденица, преливаща между синьо, зелено и кафяво. С нищо неувита – в онези времена опаковките не бяха толкова вездесъщи като днес.
Никога не ми разрешиха да ям такъв сандвич – убиец от санитарна гледна точка. А бяха и скъпи, по някаква загадъчна жепейска традиция, която е жива и днес. Две добри причини да не си ги купуваш.
И все пак тези сандвичи имаха своята примамлива магия в очите ми. Сега си давам сметка, че не е било заради не особено апетитния им вид, а най-вече заради омайващия призив на тлъстите сирени, извиващи сред гаровия грохот и мръсотията глас, съблазнително накъдрен към края:
„Топли закуски-и-и-и-и-И-и!“
По софийските улици достатъчно често можеше да се чуе протяжният вик на вехтошарите:
„Стари дрехи купува-а-а-А-а-м!“
Баба ми си имаше приказка с един от тях – Шокая (с ударение на „а“). Стар, черен и сбръчкан, или поне такъв ми е изглеждал в детските ми очи — може и да е бил млад, черен и сбръчкан, знам ли. С вехти и провиснали по него дрехи, с безформен чувал на гръб той обикаляше редовно из квартала, надавайки уморения си вик, и винаги се отбиваше при нея.
Вехтошарят всъщност не се казваше Шокая. Глуховат и полуграмотен, често не разбираше какво му казва баба ми на плевенския си говор и постоянно ломотеше: "Шо каеш? Шо каеш?" (Пак с ударение на "а".) Затова тя, подигравчийката, му беше лепнала прякора Шокая и в къщи винаги го наричахме така. На мен пък ми се струваше, че това име му приляга добре, а подигравката не я усещах. Била съм по-наивна от сега.
Дръпната и зла жена беше баба ми и винаги гълчеше хората. Гълчеше и него, разбира се — не знам за какво, малка съм била. Но така, както го гълчеше, така винаги му даваше по нещо. И той винаги се връщаше пак и пак при нея. Ако, че го гълчи.
Странни времена бяха. Старите дрехи се продаваха и купуваха. Всичко се използваше до предела на възможното. А не е било мизерия. Просто не беше консуматорство.
Сега старите дрехи ги мятаме на контейнерите за смет, а сортировчиците, които ровят по контейнерите, придирчиво си избират измежду тях и разхвърлят пренебрежително нехаресаните. Баба ми много отдавна я няма, Шокая също го няма. Децата ми никога не са чували проточения, дрезгав, продран и леко тъжен вик:
„Стари дрехи купува-а-а-А-а-м!“
А понякога ми се иска да анулирам времето. И както си вървя по улицата, да срещна - или поне да зърна, ей така, отдалече - баща ми. И любимата ми свекърва. Искам да чуя пак басовия лай на Рекс. И ехтящия, дрезгав вик на Шокая:
„Стари дрехи купува-а-а-А-а-м!“
Сигурно ще стане. Един ден.
* * *
И аз не знам защо се сетих днес за Шокая.
От него обаче асоциативната верига ме отпрати към закуските на РеСеВе-то – „Ресторанти и спални вагони“.
На гарите дебели, мощни лелки в тъмносини престилки със съмнителна чистота причакваха влака да спре и деряха гърла:
„Топли закуски-и-и-и-и-И-и!“
Трябваше да са дебели и мощни, защото носеха на преметнат през необятните им гърди мръсен ремък огромна квадратна кошница, в която бяха наредени въпросните "топли закуски“. Слагам ги в кавички, защото нито бяха топли, нито бяха закуски. Не си спомням да съм виждала нещо толкова страшно като РСВ-сандвича. Небрежно натикана в къс дори тогава неестествено бял хляб петниста, мазна наденица, преливаща между синьо, зелено и кафяво. С нищо неувита – в онези времена опаковките не бяха толкова вездесъщи като днес.
Никога не ми разрешиха да ям такъв сандвич – убиец от санитарна гледна точка. А бяха и скъпи, по някаква загадъчна жепейска традиция, която е жива и днес. Две добри причини да не си ги купуваш.
И все пак тези сандвичи имаха своята примамлива магия в очите ми. Сега си давам сметка, че не е било заради не особено апетитния им вид, а най-вече заради омайващия призив на тлъстите сирени, извиващи сред гаровия грохот и мръсотията глас, съблазнително накъдрен към края:
„Топли закуски-и-и-и-и-И-и!“
Напиши и откъде му беше дошло името на Шокая и кой му го бе сложил...)))
ОтговорИзтриванеА истината за РСВ сандвичите може да накара всеки икономист да посегне към пистолета и да го насочи към неразбиращата си глава. Имаше една Катя на Централна гара, трети коловоз, втори перон беше будката на РСВ-то. Тя казваше, че сандвичите са скъпи, щото не се купуват много...
Понякога, човек като се погледне в огледалото и като види неестесвеното си лице, петнистите си мазни очи, преливащите между синьо, зелено и кафяво устни, единствената му утеха е, че е скъп, много скъп и затова не го купуват много.
Евала за поста, хареса ми! Харесва ми да си мисля, че го няма Шокая - защото аз пък нямам какво да му дам..
Аз пък имам какво да му дам.
ОтговорИзтриванеСамо че ме е страх да го пусна вкъщи.
И това ме натъжава още повече.
"Сандвичите са скъпи, щото не се купуват много" е велико прозрение!
ОтговорИзтриванеЗа "Мазерати" и "Бугати" може да се каже същото, впрочем. За парното - скъпо е, защото хората го икономисват и не го пускат на пълна мощност. По същата причина е скъпа и луканката. Ако повече хора купуваха самолетни билети, те щяха да са на цената на трамвайните. И така нататък... Много ми хареса теорията на тази Катя.
Все пак според мен се касае за жепейска традиция, разпространена в международен план. Преди два месеца пътувах със скоростен влак до Кьолн. Влакът скоростно закъса на първата гара, на която спря, и ни натовариха в следващия влак по линията - естествено, без места, но все пак скоростен, нали, и какво толкова, за час, час и нещо. Намерихме места да се подпрем на стената във вагон-ресторанта, т.е. вагон-кафенето. Аз изтощена реших да изпия едно кафе (не че не знам, че не бива). Барманката лениво сведе до знанието ми, че машината не работи и може да ми направи само нес кафе с вода от термос. Приех. Струваше четири евро и нещо.
Затова ти казвам: има световен масонски, пардон, жепейско-летищен заговор за цената на храната (за качеството й хич няма да отпочвам приказка). Proof: Познавам един пич, който беше платил 18 евро за сандвич и кола на летището в Москва... :-)))
Да започна от края - ние оная година не платихме ли толкова за две минерални води и две кафета на летището? Оня в Москва поне е ял... Или пък трябва да кажа някакво изречение с обратен смисъл.... Като се сещам за РСВ-надениците...
ОтговорИзтриванеВ Бургас по улиците освен тези със старите дрехи (и до сега не знам какво правеха с тях, може би дюшеци и юргани?), ходеше един и викаше: "дамаджАниплетееееееем...". Друг един викаше нещо, което сега не се сещам, но идеята беше, че калайдисваше тигани. А това, което най-често се чуваше, беше "прЯснарибааа". Но никога не съм виждала тези хора или поне не си ги спомням. Те минаваха рано сутрин и аз ги чувах отвътре, обаче ние нито сме продавали стари дрехи, нито сме имали какво да калайдисаме, а рибата си я ловяхме сами.
И да ти кажа честно, хич не ми се връзва втората част на поста ти с първата. Ясно, че живота е смес от всичко, ама таман съм се разревала на първата и - разни гнусни наденици и дебели лели, които пък (и надениците и лелите)изобщо не ги помня и не искам и да ги знам.
И като капак - превозваческия ценови сговор! Аз си оставам на първата част.
А така сега - кой е демона, който продава скъпо или който му го купува, онова скъпото? Веднъж така, в годините на буйната ми младост, търсех един келеш около една известна дискотека в Надежда и го намерих, а той като ме видя, побягна. Аз - след него. Хвълря се на предния капак на патрулката и крещи, че го гоня.
ОтговорИзтриване- Ти що го гониш, бе? - пита отегчен полицай.
- Ами гоня го, защото бяга.
- А ти що бегаш, бе?
- Е как нема да бегам...като тоя ме гони?
Хъка-мъка...така или иначе,накрая оня пак избяга. А аз и до ден днешен се чудя - той ли бягаше или аз го гонех? :)))))
Първата част на поста ми се свързва с втората по асоциативната нишка на двата вика: мелодията им беше сходна, докато обстоятелствата им бяха съвсем различни, както е видно от разказите. Приличат си по това, че като дете и двата вика ме впечатляваха и ме привличаха с някакво свое много тайно вълшебство.
ОтговорИзтриванеТоналностите на двата разказа наистина са доста различни. Разказът за Шокая обаче го дописвах няколко пъти, което доста коренно измени първоначалния му замисъл (ако изобщо е имало замисъл). По втория не съм добавяла нищо, както го написах, така си и остана.
Животът винаги си има и предница, и задница, както мъдро ни учи Швейк. Вторият разказ, надявам се, разведрява малко първия, въпреки че не е написан с такава цел, а както вече поясних, по асоциативен преход на мелодиите. Ако обаче никога не си ги чувала и виждала тези лели, може би наистина е малко, хм, трудно да си ги представиш :-).
Хич не ща да си ги представям тези лели, достатъчно ги мразя заради това, че ми се натресоха в най-емоционалния момент с наглата си мръсотия и гнусотия. Ама така е в живота - никой не се интересува от вълненията ти, ами ти се нахендря с бизнеса си, щото той е по-важен от това дали пък няма да ти се пръсне сърцето от мъка. Пък не се сещат, че ако ми се пръсне сърцето, разлагащите им се наденици ще останат неосребрени.
ОтговорИзтриване