Пингвините оплешивяват

Баба ми нямаше кофа за боклук.

Говоря за селската ми баба, не за градската.

Та значи, баба ми нямаше кофа за боклук.
Защото не й трябваше.

Стъклените шишета се заменяха в магазина - празни за пълни. И да не искаш, трябва да си носиш празните, защото иначе няма да ти продадат пълни.

(Тук синът ми се опули и попита логично: 1) А откъде си вземаш шишетата първия път? и 2) а продавачката не е ли заинтересована да продава повече, та да ти продаде пълни шишета без върнат-заменен амбалаж? Ха-ха. Пропастта между поколенията зейна за пореден път. Не че се е затваряла някога.)

Бурканите грижливо се редяха в мазето, за да се напълнят, когато дойде времето за това, с каквото се е родило в градинката зад къщата. Капачките им трябваше да се отварят внимателно, за да могат да се ползват повторно. Също се събираха.

Киселото мляко първо се продаваше в стъклени буркани, за които важеше правилото "само празно за пълно", после навлязохме уверено в антрето на развития социализъм и започнаха да ги правят от пластмаса. Те пак се събираха - за разсад напролет. Миеха се грижливо и се начучулваха на спретнати цилиндрични купчинки. А станиолът от капачката се събираше за вторични суровини - носеха се легенди колко е скъп и как само трябва да насъбереш повече с много търпение. (Впрочем, тъй като още от малка страдам от изявена липса на търпение, така и не успях да забогатея от станиол от капачки, ами периодически ги изхвърлях и после пак ги събирах, защото ми се струваше кощунствено да се хвърля такава ценна суровина. А трябваше да минат повече от десет години, след като заживях отделно от семейството си, за да се науча да изхвърлям кофичките от кисело мляко. И още поне пет, за да се науча да не ги мия преди това.)

В магазина сиренето го даваха увито в кафява амбалажна хартия, през която сочната му саламура прокапваше, докато го донесеш до къщи в ажурната мрежичка. Същата хартия се използваше за увиването на колбаси, месо, въобще май за всичко. Преддверието на развития социализъм донесе редки, скъпи и престижни полиетиленови торбички, но хората си ги пазеха за по-специални случаи.

Та баба ми значи нямаше кофа за боклук.

Органичните отпадъци - обелки, огризки, остатъци от храна - хвърляше на кокошките или даваше веднъж дневно на прасето, когато имаше прасе. Малкото амбалажни хартии или отиваха в печката, когато бяха безнадеждно прокъсани, или се заглаждаха грижливо и се прибираха за повторна употреба. За стъклото вече стана дума. Дори яйчените черупки намираха мястото си в нейното домакинство. Тя ги хвърляше в сандъчето за дърва и въглища пред печката и като се насъберяха, ги скълцваше и ги даваше на кокошките, или ги хвърляше за тор в градината. Запомнила съм го това сандъче - току пред печката отляво, от него стърчат тъмнокафяви цепеници или лъщят мазни бучки въглища, и седефената бежовобяла черупка на яйцата заобля острите им ръбове.

Когато плевеше в градинката си, баба ми хвърляше сочната оплевена зеленина през плета на кокошките, които по цял ден щъкаха из двора в търсене какво да клъвнат, а като наближеше време за хранене, се въодушевяваха и се юрваха глупашки към всеки, влизащ в двора, с надеждата, че ще им изсипе златистите царевични зърна от кочаните, събрани от парцелчето под къщата. Те с радост кълвяха прясната зеленина, колчем им се дадеше такава. Растяха бавно - пилето ставаше "за ядене" чак година след излюпването си. Обаче оттогава все си мечтая за пилешка супа с о н з и вкус.

* * *

Целият този смешен плач всъщност не е смешен плач и не търси изгубеното време, защото, както е казал дядо Славейков, а и много други преди него, времето е крилато и хвърка, и бяга, и къде ще го спреш. Поводът да си спомня как баба ми не изхвърляше боклук беше всъщност това, че попаднах за два дни и половина в един европейски град, в който се прави разделно събиране на боклука и бях строго предупредена да го спазвам. Трябваше да се разделят и изхвърлят в отделни контейнери (ама наистина) стъкло, пластмаса, хартия, метал и всичко останало, което всъщност се оказаха органичните отпадъци като дръжчици на ягоди, кочани от марули и пр.

И се оказа, че тов разделяне и изхвърляне поотделно ми доставя невероятно удоволствие. Дори бих казала, удовлетворение. И ми беше много лесно и забавно даже, а в същото време изпитвах усещането, че правя нещо смислено. Нещо реално полезно.

Оттук се и върнаха спомените за моята селска баба, която цял живот е правила същото не защото някой й го е наложил като изискване, а защото това е най-естественото нещо на света, също като това да си храниш пилците с царевица, сочна зеленина и други натурални храни.

При разделянето излезе и още нещо твърде любопитно. Купчините със стъкло, пластмаса-метал и хартия бяха огромни и представляваха някъде 90 % от целия боклук на 4-ма души. Органичните отпадъци едва напълниха половин малко пликче за три дни. Някога, когато живеех с родителите и брат си, имахме едн 20-литрова кофа за боклук и я изхвърляхме някъде веднъж на два дни, може и още по-рядко. Днес пак сме четирима у дома, имам 50-литрова кофа и всеки ден изхвърляме по един плътно натъпкан чувал със смет от нея. Не мисля, че ядем повече, отколкото онези четирима от онова време.

Сега хич няма да започвам да се вайкам как моята държава не ми дава възможност да правя това естествено и удовлетворително разделяне на боклука и в него да има смисъл и полза, защото това всички го знаят и няма особен смисъл да се дъвче отново. Нито пък ще задудна как може канализационните люкове, дръжките на асансьорите и опашката на лъва от "Лъвов мост" редовно и периодично да се крадат и да се дават за скрап, и да се приемат за скрап, защото това пък на всички им писна да го слушат, все едно нищо не може да се направи (sic!) и стига с тези негативни новини и дайте да се заемем с нещо по-смислено.

Затова ще се върна към пингвините от заглавието.

Преди няколко дни четох разтревожената вест в един от нашите новинарски сайтове - наблюдавала се обезпокоителна тенденция, пингвините забравих къде оплешивявали, от това не можели да плуват, да се хранят и да се терморегулират добре и бил застрашени от измиране.

И много се притесних за пингвините.

Трябва да направим нещо.