Китай-1: Преди Китай

Защо пък Китай? Още преди пътуването. В китайското посолство за виза. Как си приготвях багажа.

(Предупреждение: адски много букви и все още никакъв Китай!)

Защо пък Китай?

Китай винаги ми е бил много интересен. Подозирам, че най-вече с радикалната си другост спрямо европейския свят. Иначе, разбира се, могат да се намерят много аргументи в подкрепа на този интерес: всички изобретения, „заети“ и уж наново измислени от Европа, като макароните, барута, фойерверките, компаса, книгопечатането, хартията, коприната, даоистката философия и какво ли не още; езикът, за който още в първи курс по езикознание сме учили колко особен е и до каква степен е различен от индоевропейското езиково семейство; историята; маоизмът; мизерията и наистина бурно развиващата се икономика... списъкът, естествено, може да бъде продължаван още и още. Така или иначе, възползвах се от възможността да посетя Китай „неорганизирано“, не в рамките на екскурзия, а заедно с брат ми, който отиваше там по работа за една седмица.

Без съмнение човек трудно може да прави обобщения с някакви претенции за основателност, ако няма достатъчно задълбочени впечатления. Няма как да имам такива впечатления от седемдневния си престой в Гуанджоу, Китай. Има обаче как да имам наблюдения и впечатления и не виждам защо да не си ги изложа. Те са „as is“ и ангажират само моето виждане за нещата. Разбира се, че сигурно част от тях не отразяват вярно и точно действителността, но аз и нямам подобни цели или претенции. Затова пък впечатленията, които ще споделя в тези записки, отразяват именно начина, по който видях част от Китай за някакъв отрязък от време.

Спомням си как преди известен брой години (който сега не мога да определя, пък и не е необходимо) четох книгата на Марко Семов за Китай. Тогава той много ме подразни със склонността си да търси в наблюденията над другите хора преди всичко и най-вече (негативни) асоциации с българската народопсихология. Разказваните от него аспекти от нравите и битието на китайците постоянно бяха съпровождани със същия лайтмотив, който звучеше и в книгата му за Япония, и в книгата му за Америка – ех, ние българите сме низки, дребнави, еснафски душици, ганьовци нещастни, и няма да се оправим, и това си е, я виж хората какво правят, а ние… и т.н. Този негов заядлив, принизяващ и злобничък маниер, съчетан с един снизходително-подигравателен тон, много ме подразни тогава. И досега като си спомня за него, още се дразня.

Разказвам това не за да се дистанцирам от Марко Семов или пък за да заявя по-различни намерения или достижения; би било претенциозно и неуместно. Мисля, че го разказвам първо защото темата на записките е същата – Китай – и второ, защото аз ще се опитам да опиша какво съм видяла и ако го коментирам, да го коментирам именно като моя поглед върху другия, а не като пречупване на българина през образа на азиатеца (за какво ли?) или, хм, наблюдения върху „българи в чужбина“. Последното ми се струва абсолютно неуместно. Нейсе.

Още преди пътуването

Всъщност всичко стана много бързо. Брат ми никога не знае година или поне шест месеца предварително (както би ми било удобно) кога ще пътува по работа за Китай. По този начин успях благополучно да изпусна две негови пътувания, които попадаха в работната за мен учебна година и беше невъзможно да се присъединя към тях. Мрънках силно по този повод. И ето че изведнъж някъде през юли той рече: ами аз отивам в Китай. Хъката-мъката, оказа се, че точните дни на неговия престой там ме устройват особено добре, тъй като след като се върна, ще имам цял един ден (е, при условие, че се върна по график, а не хартисам на някое летище), преди да замина за следващото си и вече много отдавна планирано презокеанско пътешествие.

(В скоби. Да, аз гледам да си планирам пътуванията колкото се може по-отдалеч. Защото така ми е по-лесно да организирам финансовата, интендантската, отпускната и др. части, свързани с тях. И не, не мога да грабна раница с четка за зъби вътре и да хукна от днес за утре нанякъде. Дори не знам дали би ми се искало, тъй като никога досега не съм имала възможността да опитам този формат. Когато теоретически я имах, т.е. в младостта без ангажименти, не се пътуваше в чужбина. Не току-така не се пътуваше, ами практически въобще не се пътуваше. За първи път излязох в чужбина на 21-годишна възраст, ама в СССР, а за първи път другаде – година по-късно; тогава преживях страшен културен шок, за който сигурно ще разкажа отделно. Сега, когато се пътува в чужбина, стига да имаш валиден паспорт и чат-пат някоя виза в него при необходимост, не мога да хвърля всичко и да хукна, защото… ами защото не мога. Няма как. Трябва дълго, мъчително и методично да се размотавам от всякакъв вид ангажименти, които няма да изброявам тук; ден след ден да съобщавам и да напомням на всички, че не съм налична от… до…, да организирам превъзлагането на някои от задачите и отговорностите си, и т.н. Не е много приятно, но това е единственият начин и съм го приела като оптималния. Засега върви добре.)

Та рече той, рекох аз, направихме в къщи кратка калкулация, решихме, че бюджетът ще го понесе (което не беше очевидно, тъй като билетите до Китай струват майка си и баща си, или поне струваха миналата година през юли) и с известни угризения, че отивам сама, а не със съпруга, на който дълго съм повтаряла как искам да идем заедно в Китай, се запътих към китайското посолство за виза.

В китайското посолство за виза

Денят беше особено горещ юлски такъв.
С брат ми си бяхме уговорили среща пред посолството, като аз отидох по-рано да пазя ред. (Вече съм позабравила тези безкрайни висения на опашките пред посолствата, реда, списъците, напрежението дали ще влезеш този ден или няма, грубиянщината на служителите… оп, последното не съм го забравила, май основно то остана от всички други изживявания на пътешественика от годините на прехода отпреди присъединяването ни към ЕС.)

Пред мен имаше двама-трима намръщени мъже с вид на бизнесмени от „Сточна гара“ и съответстващ речник и кръг на интересите, който те мрачно обсъждаха, чакайки посолството да отвори. Аз се постарах да се направя максимално незабележима, защото по принцип още от соц време не обичам да общувам с непознати хора по опашките. Впрочем, аз въобще не обичам да общувам с хора, но това също е друга тема.

По едно време наближи часът на отваряне, вече се беше струпала порядъчна опашка от 15-20 души, хората се оживиха, зашаваха... и в същия момент една кола почти мина през нас (разбягахме се като кокошки пред трактор) и паркира гордо напреки на тротоара пред входа на консулската служба.

Китайските чиновнички бяха дошли на работа, мамка им.

Три кокони с навирени носове и зли погледи, с които обаче не те гледаха, ами просто минаваха някъде през и над теб - как успяваха само да го постигат с дребния си ръст, не знам. Определено ме впечатлиха, напомниха ми служителките от френското посолство от едно време (което май най-често съм посещавала за визи преди). Не знам защо като ги видях, се сетих и за реалността „социализъм“.

Та пуснаха ни в едно като хангарче от остъклени метални плоскости, никак не го описвам добре, но не мога по-добре, и приемът на документи започна.

Брат ми като вече врял и кипял в тази работа беше взел и попълнил формулярите за виза, така че трябваше само да се представим на гишето, да ни лицезре и разпита представителят на китайския народ. Гишетата бяха две и той с въздишка установи, че на нас ни се пада да ни приеме една красива китайка. „Тази е много проклета“ – поясни той.
Дали беше проклета не знам, но със сигурност е гледала филми за есесовки. Изплюваше едни кратки и ядни въпроси в най-неочакваните моменти, а за английския език на китайците ще говоря отделно, така че тук само ще отбележа, че аз НЕ Я РАЗБИРАХ. Повтарям: АЗ НЕ Я РАЗБИРАХ ВЪОБЩЕ. Брат ми ми превеждаше (!). Поприказвахме си така тримцата, аз приветливо усмихната, поздравяваща при отиване до гишето и сбогуваща се при тръгване оттам[1], а брат ми – сурово смръщил вежди и делово цедящ, не, плюещ думите в отговор.

После като излязохме навън в жегата (тази метална конструкция, макар и на вид като едновремешните битови комбинати, беше яко климатизирана; китайците уважават климатиците и не се боят от Протокола от Киото, както ще стане дума и по-нататък в тези записки), брат ми ми се скара.

- Защо й се мазниш на тази?!? – изръмжа ми той.
- ??? – недоумях аз. – Ами аз така си говоря, ти не знаеш ли?
- Няма така да си говориш! – изгърмя той. – В Китай няма нужда от излишна вежливост! Само ще те мислят за балама и ще ти се подиграват!

Тук аз онемях и понеже не намерих какво да кажа (все пак той знае по-добре), разговорът на тази тема приключи.

И се прибрах аз да си готвя багажа…[2]

Как си приготвях багажа

Китай – страната на тежкия климат, птичия грип, антисанитарията, насекомите, непознатата микробиологична флора и фауна…Може да се дописва още с представите за Китай в хигиенно отношение на човек, който никога още не е бил там.

Аз, разбира се, може и да съм леко чалната на тема хигиена в отделни нейни аспекти. Повтарям – в отделни. Мога да живея спокойно, като не си мия пода вкъщи всеки ден например, но държа да пия доказано чиста вода, ръцете ми да са чисти, когато ям или си разтърквам очите например, и не мога да спя, ако ми бръмчат комари. Затова отидох в „Ремедиум“[3] и си закупих спиртен гел за дезинфекциране на ръце без вода и репелент срещу насекоми (всъщност по-правилно е да се каже „репелент на насекоми“, защото самата дума „репелент“ значи „отблъскващ“). Тази покупка ме успокои неимоверно.

С останалата част от багажа нямах особени проблеми. Брат ми, който сякаш ставаше все по-нервен, колкото по- наближаваше денят на отпътуването (едва после разбрах защо), ми беше заръчал строго да взема колкото се може по-малко багаж, защото сама ще си го нося. Хе, естествено, че сама, кой друг да ми го носи? Така че по една блузка на ден плюс една-две резервни, един дълъг и един къс (така де, до коленете) панталон, една жилетка, шапка срещу слънцето, шал за моите болни врат-рамене и това беше. Лесно се стяга багаж през лятото. Разбира се, необходими тоалетни принадлежности, дъра-бъра, няма сега да пиша тук списък. Компютър не взех, но си взех Ридъра[4], натъпкан с книги за четене, и кабелче да си го зареждам от компютъра на брат ми. Откакто го имам този Ридър, няма страшно пътуване за мен. Отваряш и четеш. До припадък, ако искаш, ти си решаваш.

Та така, лека-полека наближи денят на пътуването…

На летището ме посрещна брат ми в блестящоснежнобял панталон (!) и още по-нервен на вид. Приличаше на някой, който май съжалява за поет в момент на слабост ангажимент. :-) Видът на моето малко куфарче обаче донякъде го разведри. Явно е очаквал, че ще се понеса като Мадона на турне…

И хоп – тръгнахме!

______________________________________________________

[1] Не защото се подмазвам на китайката или изобщо на лицето, с което имам неизбежна словесна комуникация, а просто защото имам такъв автоматизъм да поздравявам, да се сбогувам и да съм приветлива. И аз не знам откъде ми е дошъл, но доста главоболия ми създава. В кварталните гаражчета продавачките вече са ми свикнали, но неведнъж като вляза някъде и поздравя, хората изпадат в състояние на когнитивен дисонанс и мъчително се мъчат да си спомнят какво трябва да кажат пък сега. На работа, когато вървя из двора или по коридора и поздравявам познати колеги, всеки втори не ми отговаря – вероятно просто не може да повярва, че някой го е поздравил.
[2] Не е вярно: всъщност хукнах към работа. Но не звучи добре в разказа, затова си позволявам лека художествена измислица. Мой си е разказът – правя каквото си искам в него.
[3] Ако собствениците на веригата преценят, могат да ми дадат 10-15 % намаление за рекламата. И без това всеки месец оставям страшно е да се каже колко пари там.
[4] Sony Reader, това не е реклама, той и без това не се продава в Европа, империалисти ниедни.