Китай-2 : Пътуването (част първа)

Полет „без служба“ до Франкфурт. Ужасният климатик. „И пряников сладких всегда не хватает на всех“. Спящият китаец.

И така, в един хубав (разбирай – жарък) августовски ден тръгнахме. Очакваше ни близо 24-часово пътуване. При добър късмет де, иначе можеше и 48-часово, и „иллимитед“ да стане, ако някъде изпуснем някой самолет или влак.

(Който не е изпускал самолет или влак в дълго пътуване, той не познава това удоволствие. То удължава процеса минимум с 12, по-често с поне 24 часа, които прекарваш обикновено по пейките в чакалнята на гарата или на летището лепкав, мръсен, жаден и зъл. Не си е работа, но се случва. И случи ли се, по-добре да се приема философски, иначе става още по-лошо. Както казва една моя млада, но вече мъдра приятелка: „Не се самонавивай, така сама си го правиш по-трудно“. Дяволски е права.)

Полетът „без служба“[1] София – Франкфурт с нищо не се отличаваше от всеки един стандартен вътрешен европейски полет, така че за него просто няма какво да разкажа. Много бързо след това (само с час и половина разлика, но немците са точни като часовници) последва и същинската част от пътуването ни: полетът Франкфурт – Хонконг. Десетчасов. Огромен самолет, наблъскан с кресла в икономическата класа като рибки в консерва копърка. Две редици с по три кресла покрай илюминаторите от двете страни и средна редица с по четири кресла. Разстояние между редовете, колкото да се вмушиш на мястото си, ако си с що-годе нормално тегло и габарити, иначе е проблем. Всички места – заети. Започна да ме гони първо лека, после не толкова лека клаустрофобия. Не обичам промискуитета, изнервям се от него. Добре поне, че брат ми ми отстъпи мястото до пътеката, а сам геройски седна на средното място – най-гадното, както всички добре знаем.

Полетът започна нормално.

Само че много скоро установих как право в челото ми духа мощна ледена струя въздух. И така се въртях, и иначе се въртях – все успява да ме достигне. Климатик, дявол да го вземе, нали сме август и най-вече нали сме огромен и наблъскан с пътници самолет. И не е онази пъпка над главата ти, която можеш да спреш, а нещо централно. Понеже си знам кекавия организъм, реших да действам. Извадих от раницата си предвидливо взетата шапка-идиотка, ленения сив шал, чифт памучни чорапи и жилетката, и се омотах като талибанка. Брат ми умря да ми се смее и май изобщо не ми вярваше, че ми духа (хе-хе, повярва ми обаче на връщане, когато духаше в него). На мен не ми беше никак до смях. Почнах сериозно да се чудя как ще се изкарат въпросните десет часа или май бяха единайсет, вече не помня. То при тези продължителности час повече, час по-малко не е принципно важен.

Трябва да призная, че дългите полети са доста добре организирани откъм занимаване на пътниците и заемане на времето им[2]. Започват, естествено, с инструкциите за безопасност, които за по-сигурно се прожектират трикратно на мониторите на три езика – немски („Луфтханза“ все пак), английски и китайски (Хонконг все пак). После стюардесите минават и раздават горещи кърпи за ръце (хигиена, брато, няма лабаво!), след което следва първи тур на количката с напитки – т.нар. от тях „коктейл“. Докато минат през огромния самолет, докато раздадат на всеки въжделената от него напитка, минава едно един час от летателното време – чиста печалба.

Заедно с „коктейла“ ти връчват и меню, което е истински триумф на иносказателността. Наистина, думите могат да облекат в привлекателност дори и каучуковите порцийки самолетна храна. Като прочетеш как за вечеря ще има „салата от пресни зеленчуци“, „десерт от пресни плодове“ и избор между две топли ястия, както и изобилие от напитки[3], и почваш да вярваш в чудеса (ако си пътувал по-малко; ако си пътувал повече, знаеш за какво иде реч). На практика, разбира се, подносите с неща за дъвкане са си все същите – с миниатюрни купички гумени зеленчуци, завехнали късчета плодове, тъжно и синтетично на вид хлебче, опаковано в целофан. Колкото до избора между двете топли ястия… той съществува само за първите в редицата. Лесно е човек да се досети от тези мои горчиви думи, че когато количката стигна до нас, избор вече нямаше. Както мъдро дума Окуджава: „пряников сладких всегда не хватает на всех“. Пилешкото, което си бяхме харесали, вече се беше изчерпало и трябваше да се задоволим с това, което беше останало – някакви лингуини с нещо си. Брат ми се замечта от наименованието linguine, но посърна, когато поясних, че става дума за макарони, почти неговата злощастна „лапша“ от предишното му пътуване през Москва.[4] Всъщност беше обидно чисто по принцип – не че сме очаквали някакъв невероятен вкус, но защо ти обещават избор, когато такъв няма? Хм, то и в живота е така, и пак е неприятно.

Поне бирата на немците е добра – „Варщайнер“, който моят брат упорито наричаше Шванщайгер, та накрая май и аз вече така ще почна да я наричам. (Въпросният Шванщайгер, както вчера (!) научих, бил някакйв виден футболист. Човек не знае откъде може да му дойде разширяване на кръгозора и на общата култура.) Наистина, в малки бутилчици (330 мл. - кой болен ум го е измислил?), но по-добре от нищо.

Улисана в тези гастрономически вълнения, за малко бях забравила подлия климатик, но той все така си духаше яко право в челото ми. Така че когато раздигнаха табличките от храненето, се увих като буба отново, като към шапката, шала и жилетката добавих и едно от свръхтънките одеялца, които дават в самолета (май ги правят като оренбургските шалове – да минават през пръстен, само че за разлика от същите тези шалове изобщо да не топлят). Междувременно вече бяха изминали към три часа, стюардесите минаха с количката за безмитна търговия, после позагасиха лампите и пуснаха първия филм, а аз се приготвих да спя.

Да, бе!

Вклещена в това безумно тясно пространство, с надвиснала в скута ми предна седалка, която човекът е отпуснал назад, за да поспи[5], с нещастния ми брат до мен, който с близо двуметровия си ръст и съответно яко телосложение можеше единствено да сведе глава напред и да спи така като кон, опрял чело на предната седалка, с непрекъснато минаващи хора по пътеката, които ме побутват всеки път, защото и те са сънени, с хленчещи деца, ревящи деца, провикващи се каки, резки гласове, които си подлайват (вероятно) на китайски, позвънявания за повикване на стюардеса, безмилостна ледена струя в челото ми, неудобна възглавничка, усилия да нагъна, извъртя и разположа краката си по някакъв приемлив за тях начин…

Е, продремах на пресекулки, колкото можах, ставах на няколко пъти уж до тоалетната, а всъщност да се разходя (слава богу, че бях открая, мисля, че щях да откача, ако бях примерно в средата или до илюминатора), защото човек не бива да се заседява много при дълги полети, както се знае, за да не умре внезапно от емболия, преди да е стигнал до Китай[6]. По пътя срещах изтерзани от слугуване стюардеси и замаяни от безсъние пътници. Общо взето, стандартно пътуване на дълги разстояния, нито повече, нито по-малко. Нелеко, не безкрайно тежко, средна работа. Впрочем, когато пътуваш на дълги разстояния и седиш дълго, от седенето те боли дупето, а не краката, оставащи сгънати в едно положение дълго време. Такова едно научно откритие направих аз.

При една от разходките си трябваше да заобиколя един китаец, който се беше подпрял на седалката от края и стоеше така. Понеже се подразних от тази негова поза, се обърнах да го погледна по-внимателно и установих, че той просто… спеше. Спеше прав, подпрян като добиче на седалката. На неговото място се беше изтегнало детето му, до него – жена му спеше, седейки. А той беше станал, за да може детето да легне възможно най-удобно, и спеше прав. Впечатляваща първа среща с „детето-крал“ в Китай.

Не че ние, европейските родители, няма да направим място на детето да легне удобно. Просто някак ще му дадем да се сгуши в скута ни, защото на него и така ще му е удобно, дори повече, когато е до нас, а не лежи само на голата седалка. Поне аз така усещам нещата, де. Няма да има нужда да ставаме, мисля. А той беше станал – защо ли? Дали китайските деца не обичат да се сгушват в родителите си? Трудно ми е да го повярвам. Но сцената си беше точно такава, каквато я описах.

Та така, минутка след минутка, час след час времето се източи и настъпи моментът на пристигането. В Хонконг.

За Хонконг обаче – в нов разказ.

______________________________________________________

[1] „Без служба“ на езика на железничарите, както ми обясни брат ми, означава пътуване до мястото, откъдето започва всъщност смяната ти. Това време се заплаща само като работно време, но не се брои за изминат път, т.е. няма „километро“ за машиниста, а все едно е стоял някъде и толкова. Когато кара влака, на машиниста му се начисляват и изминатите километри. Например ако си на смяна във влака Горна Оряховица – Варна, пътуването ти от София до Горна Оряховица е „без служба“. Необходима жертва на време, за да можеш да започнеш същинското си пътуване. Та и нашето така… три часа „без служба“ до Франкфурт. Малко обидно, но това е положението.

[2] Впрочем, храненето на пътниците в полет има съвсем същата функция. Сакън да не се обезсилим за два-три часа, през които не ядем (полетите из Европа са по толкова). Само че си е занимавка — я сега да чуем кога ще ядем, я-а-а, вече тръгнаха с количките, кога ще стигнат до нас, каква ли гадория пак ще ядем, ей нямат срам тези авиопревозвачи, не стига че с парите за един билет можеш да си купиш златно кюлче, ами те хранят с боклук, я да си спуснем масичката, ти какво ще пиеш, ами ти, ами де да знам, я ми дайте на мен една бира, не, едно червено вино, може ли още хляб, този сандвич на нищо не прилича, чай или кафе, за мен кафе, аз не искам, няма ли да съберат тези чаши и чинии, че да си вдигна масата… и хоп, времето на полета минало. Чиста психотерапия и опиум за народа, защото това, което се поднася, по дефиниция не става за ядене, т.е. има някакво очевидно ритуално значение, а не хранително.

[3] Честна дума, така пишеше, четох го на английски, не на немски, така че не може човек да рече, че не съм разбрала добре, защото не знам немски.

[4] Тогава някаква стюардеса вероломно го посъветвала да си избере „лапша“, защото това тайнствено ястие било „очень вкусно“. А той в момента не се сетил какво значи „лапша“ и лекомислено се съгласил, за което в следващия миг съжалил, но резето вече било клопнало.

[5] За мен този въпрос е един от фундаменталните и неразрешени въпроси във вселената. Може ли в самолет или в автобус да си отпускаш назад седалката, за да ти е удобно, когато това ще доведе до неудобство на човека, който седи зад тебе? То май е по-лесно да се реши дали е първична кокошката или яйцето. За мен поне това е неразрешим въпрос. За себе си го разрешавам лесно, като не си отпускам назад седалката в такива ситуации или я отпускам съвсем малко. Явно обаче хората, седящи около и най-вече пред мен, го решават по друг начин.

[6] Съвършено вярно, въпреки че звучи параноично. И понеже и без това съм особено и изявено спокойна личност и в един момент, когато се изнервя безкрайно много, е по-добре да се разходя, отколкото да претрепя някой, то се получават две в едно – профилактика на емболията и успокояване (краткотрайно) на нервите. tag