Китай-5: първи впечатления от храната и от бирата

Първа закуска в Китай. Изгубени в превода, да се чете: в супера. Tsingtao rulezzz!

На следващата сутрин се оказа, че маратонското пътуване е изиграло и положителна роля: спомогнало е за бързото преодоляване на jetlag-а. Събудих се почти нормално, т.е. по местно време. Скоро позвъни брат ми и ме призова на закуска.

- Долу ли? – поинтересувах се.
- Ами – мрачно отрече той – тук в стаята. Вече съм купил закуска.
- Ама нали имаме включена закуска в цената?
- Имаме, само че тази закуска тук не става за ядене – отсече той. – Идвай.

Отидох и веднага се поинтересувах защо китайската закуска не става за ядене. Не ставала, тъй като била съставена от непонятни вещества в непознати агрегатни състояния и форми, обясни той. Аз съм много любознателен човек и ми се искаше да ги видя тези вещества и форми, но реших да не се препирам, още повече, че той героически е станал и е излизал в оня нажежен още от сутринта ад вън да купува закуска. Така че послушно сварих кафе и седнах в очакване на съедобната закуска.

Оказа се, че брат ми е ходил за закуска до едно магазинче таман до хотела, което предлага, както човек лесно може да се досети, китайска храна. Огледах закуската. Тя се състоеше от абсолютно непознати и непонятни храни, на които разпознавах единствено формата: имаше топчета, имаше късчета с неправилна форма, сплескани кръгчета и може би още нещо, но него вече не го помня. Тези артикули бяха с различен цвят, но все от тъмнокафяво-сивкавата гама, и странен мирис.

С брат ми се спогледахме.
Мълчаливо.

- Ти тези неща, таковата… знаеш ли ги кое какво е? – изписуках аз.
- Ами… не съвсем, но ето това тук е люто (едни топчета), а това май са някакви парчета свинско (едни късчета с неправилна форма).
- А такова, зеленчуци нещо?
- А, няма зеленчуци – отсече авторитетно той.

Настана кратко мълчание. После аз храбро реших да опитам едно топче.

Трудно мога да опиша вкуса му. Защото не беше никакъв познат вкус. Просто съставките на това топче никога не бяха докосвали вкусовите ми папили. В този момент разбрах прекрасно децата, които обикновено, опитвайки нова и непозната за тях храна, заявяват „Блякс, гадна е!“.

Топчето беше гадно на вкус. Непознат и гаден вкус.

Сръбнах малко кафе и реших да опитам нещо друго. Понеже веднага изключих свинското от възможното си меню (не обичам свинско, не че го дискриминирам, просто не обичам), хапнах от някакво друго вещество с някаква друга форма.

Неговият вкус беше също непознат. И също гаден. Но освен това беше и лют като допълнителен бонус.

Тук вече плюх на експериментаторските си наклонности за момента и захрусках донесените предвидливо от мен ръжени сухарчета, които бях пъхнала в багажа си. Впрочем, бях забравила напълно за тях, добре че ги намерих сутринта, като ровех из него.

Така първата среща с китайската кухня се оказа малко разочароваща. Същевременно си беше обогатяваща, тъй като от нея получих няколко урока: 1) не всички вкусове на света са ми познати; 2) понякога нещата са гадни на вкус, 3) и все пак трябва да се продължи да се опитва, тъй като има шанс да има и нещо вкусно.

Всъщност с брат ми дискутирахме активно именно по въпроса за храната през целия ни престой. Той твърдеше (и сега сякаш продължава да го твърди), че китайската храна в Китай не става за ядене от не-китайци, а аз твърдях (и определено продължавам да го твърдя), че това не е така и че човек просто трябва да получи възможност за „осведомен избор“ – каквато той бедният не е имал в онази сутрин, когато беше изтичал за закуска. По-нататък няколко пъти ядохме наистина в „Макдоналдс“ или в KFC, защото нямаше кога да търсим заведение, където да можем да направим осведомен избор (далеч, ама далеч не навсякъде имат менюта на английски, или въобще имат менюта, или в менютата им на английски пише наистина на английски, или се разбира какво пише на английски в менютата им на английски). Обаче и няколко пъти ядохме в китайски заведения различни и като цяло много вкусни неща. Един-единствен път попаднах на нещо, което не ставаше за ядене от мен, просто защото в менюто беше обявено по подвеждащ начин. Но за това – по-нататък, всеки от тези опити си заслужава отделен и по-подробен разказ.

Изгубени в превода, да се чете: в супера. Tsingtao rulezzz!

Въпросът за осведомения избор се поставя с особена острота пред пътешественика, който не владее китайски, колчем реши да си купи храна или вода от магазина. А ние определено искахме да си купим и вода, а и нещо да имаме да си закусваме поне, тъй като така и до края на престоя не посмяхме (сега малко ме е яд за това) да идем да видим тази мистериозна закуска от неидентифицирани вещества в разнообразни форми. Така че още от първия ден посетихме един супермаркет, в който се връщахме после още няколко пъти.

Първото впечатление за този супермаркет беше измамната му прилика с всеки един европейски такъв. Голямо, чисто, бляскаво осветено помещение с щандове, хладилни витрини, щандове за плодове и зеленчуци и пр. Действително той си беше супермаркет от европейски тип — това го разбрах по-късно, когато неволно посетих един супермаркет от китайски тип, за който специално ще разкажа по-нататък. Същевременно неговата китайскост извираше като пълноводна река измежду лъскавите щандове.

В него стоките бяха подредени по безкрайно странен начин. Вероятно тази подредба си имаше своята логика, но за моя беден ум тази логика така си и остана непостижима.

Още на входа почваха щандовете с плодове и зеленчуци, които аз огледах с горчиво разочарование, тъй като от преливащото им изобилие познавах само доматите и краставиците, очевидно вносни и предназначени за гринговци като нас. Всичко останало, великолепна зеленина, свежи зеленчуци, сочни на вид плодове, бяха абсолютно, абсолютно непознати, и беше невъзможно да разбереш кое какво е, за да можеш поне да видиш в Интернет как се бели, готви и яде. Крайно неудовлетворително като чувство.

По-нататък на един застанал точно в средата на помещението голям щанд имаше… от всичко. Или поне неща, общото между които не откривах. Сушено говеждо месо в полиетиленови пликчета. Нещо друго сушено и смръщено пак в пликчета. Черни варени яйца (!). Нещо в бутилчици, може би сос, може би подправка, може би сладка заливка, може би сусамово олио, кой ти казва? Кутии с подправки. Пакети с чай — в деня преди заминаването сигурно един час търсих отчаяно чая в този магазин и чак накрая го открих не при другия чай, а именно между сушеното говеждо и черните яйца.

Защото друга отличителна особеност на този магазин беше, че стока от един и същ вид се предлагаше на 2-3 места из него. Ядките например ги имаше на 4 места из целия магазин, специално преброих. Сушени плодове, каквито в Китай се продават в огромно изобилие (само че повечето от тях са същите онези непознати плодове, само че изсушени, от което не стават по-познати, уви), защото изглежда се използват за готвене (?), също имаше поне на 3 места. Чай и кафе (дори и малко кафе, да, което доказва европейската насоченост на магазина – че кой в Китай пие кафе?) имаше на три места, като именно третото аз търсих отчаяно близо час, защото този на първото беше вносен някакъв и доста странен, а този на второто — някакъв лековит чай на д-р Едикойси за белите дробове и за още нещо, но не вникнах задълбочено за какво. Ориз в невероятен асортимент, включително на килограм, включително вече обогатен с някакви добавки, имаше също на 2 места.

В един момент просто ти се завива главата, бродиш като тъжна гарга из този магазин… а по петите ти вървят между 1 и 3 продавачки. Така и не съм сигурна на какво се дължеше това подчертано внимание, но мисля, че беше проява на Китайския Интерес Към Големия Бял И Много Смешен Чужденец, за който ще кажа по-подробно нататък. Надали е било опасение, че ще им открадна от ориза или от гръдния чай. Но не дадоха да се снима, изрично забраниха, мда.

От познатите нам хранителни продукти успяхме да намерим освен отвратителните гумени домати и краставици, също и 20 квадратни сантиметра на един щанд, на които имаше пак вносни саламчета и май (ама не съм сигурна) и някакъв йогурт, май немски. Сирене, естествено, никакво няма, освен едни плочки топено сирене за сандвичи. За хляб не може и дума да става, има си хас.

Е, купихме си вода за пиене. Защото въпреки щедростта на хотела с малките бутилчици аз, първо, пия повече от 1 литър вода на ден, и второ, си варя чая и кафето също с такава вода, така че се позапасихме.

По-нататък си вземах май на два пъти нещо като плодов чипс (!) – парченца плодове, явно пържени (!). Защото разпознах част от плодовете на опаковката. Единият беше приличен, вторият не ставаше за ядене и така и го изхвърлих…

Поне едно много хубаво местно нещо си купихме: прочутата китайска бира Цинтао (Tsingtao). Великолепна на вкус, наистина много добра – прави се по немска технология, немци са строили и оборудвали пивоварните – и най-вече, в умопомрачителна разфасовка от 600 мл. Това е гениално прозрение и пробив в духовната атмосфера! 600 милилитра е точно това, което му трябва на човек, когато намира, че 500 мл са му малко, а 2 х 500 са му много. Няма да се уморя да хваля тази бира!

Е, тя се намира и в Европа по китайските ресторанти, само че вече в облагороден за европейците вид: в онези мои „любими“ бутилчици от 330 мл! и на космическа цена, хич бива ли инак - нали идва ча-а-ак от Китай! Та ако има мераклии, може и тук да се опита. Онази прекрасна баш китайската обаче - не можееее...