Всеки пие Вузи (с)

Понеже стана въпрос какво е това Вузи... Наслаждавайте се. Култово произведение. Пълният текст може да се прочете по линка по-долу.

(...)

"— Някъде тук трябва да има храна — каза Каскър и лицето му просветна за първи път от седмица. Зае се да отваря най-близкия контейнер.
— Това е интересно — каза Хелмън, след като остави настрана всичките книги, освен една.
— Нека най-напред се нахраним — настоя Каскър и откърти капака на контейнера. Вътре имаше някакъв кафеникав прах. Той го погледна, помириса го и направи кисела физиономия.
— Наистина е много интересно — каза Хелмън и продължи да прелиства книгата.
Каскър отвори малка кутия, в която имаше блестящо зелено желе. Затвори я и отвори друга. В нея имаше матово оранжево желе.
— Хъм — промърмори Хелмън, който все още разглеждаше книгата.
— Хелмън! Ще оставиш ли тази книга най-накрая, за да ми помогнеш да намеря нещо за ядене?
— За ядене? — повтори Хелмън и вдигна поглед. — Защо мислиш, че тук има нещо за ядене? Това може да е фабрика за боя например.
— Склад е! — изкрещя Каскър.
Той отвори някаква кутия с бъбрековидна форма и извади отвътре мека алена пръчка. Тя бързо се втвърди и се разпадна на прах още преди да я поднесе до носа си, за да я помирише. Той понечи да лапне малко от прахта.
— Може да е екстракт от стрихнин — обади се Хелмън.
Каскър бързо изсипа праха и избърса ръцете си.
— В края на краищата — продължи Хелмън, — дори и това да е склад или изба, ако искаш, ние не знаем какво според собствениците й е добра храна. Може да са обичали зелена салата със сярна киселина.
— Добре де — съгласи се Каскър, — но трябва да хапнем нещо. Какво смяташ да направим с всичко това? — Той посочи стотиците контейнери, кутии и бутилки.
— Трябва да направим качествен анализ на три или четири проби — каза Хелмън. — Можем да започнем с обикновено титруване. Да отделим основната съставка, да видим дали образува утайка, да изясним молекулярния състав чрез…
— Хелмън, не знаеш какви ги дрънкаш. Ти си библиотекар, забрави ли? А аз съм пилот, завършил школата задочно. И двамата не знаем нищо за никакво титруване и така нататък.
— Така е — възрази Хелмън, — но трябва да опитаме. Такъв е правилният подход.
— Естествено. А какво ще правим междувременно, докато се появи някой химик?
— Това може да ни помогне — отвърна Хелмън и вдигна книгата. — Знаеш ли какво е то?
— Не. — Каскър полагаше сериозни усилия да се сдържи.
— Това е джобен речник и граматика на езика Хелг.

(...)

— Тогава започвай да превеждаш — предложи Каскър уморено. — Може и да открием нещо годно за ядене.
Започнаха да отварят контейнерите, докато попаднаха на един, чието съдържание изглеждаше обещаващо. Хелмън старателно се зае да превежда символите върху контейнера.
— Аха, схванах го — каза той накрая. — Пише „Използвайте Снифнърс, най-добрият абразив“.
— Не звучи хранително — отбеляза Каскър.
— Боя се, че си прав.
Намериха друг контейнер, на който бе написано: „Вигрум! Напълнете си стомасите! Напълнете ги както трябва!“
— Що за животни, според теб, са били тези хелгци, а?
Хелмън сви рамене.
Следващият етикет му отне близо петнайсет минути. Той гласеше: „Аргозел ще направи туграта ви фантастична. Съдържа тридесет арпи Рамстат Пулз, за смазване на лагери“.
— Все някъде трябва да има нещо за ядене — каза Каскър с отчаяние в гласа.

(...)

Хелмън започна да превежда етикети. Отказаха се от марки като „Андрогинит възторг“ и „Вербел — за по-дълги, по къдрави и по-чувствителни пипала“ и най-накрая попаднаха на малка сива кутийка, двайсет сантиметра, на три, на три. На нея пишеше: „Валкорин — универсален вкусов препарат за всички храносмилателни капацитети.“
— Това ми се струва добро — каза Хелмън и отвори кутията. Каскър се наведе и помириса съдържанието.
— Няма миризма.
Вътре имаше правоъгълен червен блок от някакво подобно на гума вещество. Потреперваше леко, като желе.
— Отхапи малко — каза Каскър.
— Аз? А защо не ти?
— Ти го намери.
— Предпочитам само да го гледам — каза Хелмън възмутено. — Не съм чак толкова гладен.
— Аз също.
Седнаха на пода и се вгледаха в червения блок. След десетина минути Хелмън пусна една прозявка, облегна се и затвори очи.
— Добре, страхливецо — каза Каскър. — Ще го опитам. Но имай предвид, че ако се отровя, никога няма да напуснеш тази планета. Не знаеш как да управляваш кораба.
— Тогава хапни съвсем малко — посъветва го Хелмън. Каскър се наведе и се вторачи в блокчето. След малко го бутна с пръст.
Подобното на гума червено вещество се изкиска.
— Чу ли това? — възкликна Каскър и отскочи назад.
— Не чух нищо — отвърна Хелмън с разтреперани ръце. — Давай!
Каскър побутна блокчето малко по-силно. То също се изкиска по-силно, този път с леко скимтене.

(...)

— Ето нещо — подвикна Хелмън, застанал пред голям жълт варел.
— Какво пише? — попита Каскър.
— Малко е трудно за превод. Общо взето е нещо като: „Моришелс Вузи, с добавка от лакто-екто за нов вкус. Всеки пие Вузи. Употребява се преди и след хранене, няма неприятни странични ефекти. Става за деца! Напитката на Вселената!“
— Звучи добре — призна Каскър и си помисли, че в края на краищата Хелмън не е чак толкова глупав.
— Чрез това, според мен, веднъж завинаги би трябвало да разберем дали тяхната храна е и наша храна — каза Хелмън. — Нали Вузито е универсална напитка?
— Може би — отбеляза Каскър с надежда. — Може би е обикновена вода.
— Ще видим. — Хелмън отвори капака с ръба на горелката. Във варела имаше кристално бистра течност.
— Няма мирис — отбеляза Каскър, след като се наведе.
Кристално бистрата течност се надигна, за да ги посрещне.
Каскър се отдръпна толкова бързо, че се препъна в някаква кутия. Хелмън му помогна да стане и двамата отново се приближиха до варела. Течността се надигна с около метър и се насочи към тях.
— Какво направи сега? — попита Каскър и тръгна боязливо назад. Течността се понесе бавно около варела и се насочи към него.
— Хелмън! — изпищя Каскър.
Хелмън стоеше встрани. По челото му се стичаше пот. С намръщено лице той се мъчеше да разгадае речника.
— Май съм объркал превода — каза той.
— Направи нещо! — извика Каскър. Течността се опитваше да го притисне в ъгъла.
— Нищо не мога да направя… Аха, ето я грешката. Не е „всеки пие Вузи“, а „Вузи изпива всеки“. Това вече е нещо. Хелгците трябва да са просмуквали течности през порите си. Естествено, за предпочитане е да пият теб, вместо да пиеш ти.
Каскър се опита да се измъкне от течността, но тя му препречи пътя с весело бълбукане. В отчаянието си той грабна някаква кутия и я запрати по нея. Тя я улови, изпи я и я захвърли. После пак се насочи към него.
Хелмън хвърли друга кутия. Вузи изпи и нея, както и няколкото, които след това хвърли Каскър. После явно се умори, защото се прибра във варела си. (...)"

Робърт Шекли
Недокоснато от човешки ръце
Превод от английски: Владимир Германов, 1996 (Пълни авторски права)