Китай-7: метрото и паркът.

Гъливер при лилипутите. Метрото на Гуанджоу. Невероятният парк.

След като закусихме така, както вече описах в друг разказ, брат ми тръгна за работа, леко (а може би и по-силно) притеснен. Притесненията му бяха свързани с това как аз бедната и малка (е, така е думата) европейка ще се оправя сам-самичка в големия непознат китайски град — тъй като пък аз възнамерявах твърдо да изляза на разходка. Като се има предвид, че аз съм по-голямата от двамата и че макар и късно да започнах, все пак съм попътувала малко от малко, аз не споделях неговите притеснения, но ми стана приятно, че е така загрижен за мен. Колко му трябва на човек.

Взех си аз картата на града (на китайски, но тук-таме и на английски плюс картинки на най-интересните забележителности, типична туристическа карта, но чудесно вършеща работа), направих кратък план и реших, че ще прекарам един спокоен и неангажиращ ден. Ще ида да взема метрото и ще отида на хладно в един голям парк да го поразгледам малко, след това ще мина пеш по също така обширен булевард, за да стигна до най-голямата пешеходна и търговска улица в града (или поне в централната му част, означена на моята карта): Beijing Lu, демек улица „Пекин“, ще кажем ние профаните, които или не знаем, или не ни пука, че Бейджин и Пекин не е едно и също. Колкото Гуанджоу и Кантон са едно и също, толкова и те. Така че бях планирала една кротка разходка, тъй като следващия ден вече се падаше събота и имаше надежда при положително развитие в неговите бизнес дела брат ми да може да дойде с мен – та тогава заедно да пообиколим разни чудеса на туристическото битие в Гуанджоу.

И така, излязох аз храбро от хотела, въоръжена с чанта, фотоапарат, бутилка вода и тъмни очила. След първоначалния шок от горещия мокър памук, който ме захлупи веднага след като бутнах вратата, закрачих решително по улицата, като от време на време все пак проверявах дали вървя в правилната посока [1].

Е, не мога да кажа, че не се чувствах като Гъливер, но това усещане все пак не беше много изявено. Моите скромни 173 [2] см определено (100 %) стърчаха над всички женски индивиди и над немалка част от мъжките такива. Всъщност за да бъда съвсем честна, трябва да добавя към тях и 6-7 см танк-подметка на сандалите ми, което си прави сериозна височина дори и за нашите ширини. Като цяло китайците не са особено любопитни към Големите Бели Чужденци (вече стана дума, че са самодостатъчни), освен когато идват (китайците, естествено, не чужденците) от някое затънтено село и просто не са виждали ГБЧ. Когато са от последната категория, тръгват редом с теб и напълно невинно, безсрамно и настоятелно се втренчват в теб, разглеждат те и се подсмихват, общо взето добродушно, не че ти се подиграват, просто се чудят и маят как може да има такива странни и смешни хора [3]. Понякога като влезеш в магазин, продавачките също се събират зад теб, кикотят се и се побутват много непосредствено – просто си им смешен и това си е.

Разбира се, че усещането да си monstre [4] не е от приятните, поне на мен не ми беше. Като цяло гледах да не се заострям върху това, тъй като няма смисъл. Но един-два пъти доста се напрегнах и дори веднъж реших да я науча аз нея подтичващата до мен, без да изостава, и хихикаща китайка! Обърнах се към нея и се втренчих натъртено и аз в нейната физиономия — да види тя колко е приятно. Хм, не мисля, че помогна особено, честно казано.

Най-добре обобщи ситуацията брат ми. Вървяхме с него един ден изморени, лепкави и все така много големи, много бели и много зяпани, и след поредната порция зяпане той заяви:

- Всъщност много се чудя как така ни разбират, че не сме оттука!

Последва порция весел смях и напрежението ми се поразсея.

Това зяпане не е било постоянно в никакъв случай; беше от време на време и по-скоро рядко, отколкото често. Повечето китайци все пак чисто и просто не се интересуват от другите раси и националности.

Метрото на Гуанджоу

Метрото в Гуанджоу е огромно, чисто, прекрасно и разбира се, обилно снабдено с указателни и предписателни табели, а също така наситено с милиционерско и най-общо казано, униформено служителско присъствие. Като съвършено чужд на китайския език човек, попаднал за първи път в 16-милионния град, аз за около минута успях да разгадая как да си купя билет за метрото от автомата. Това в никакъв случай не се дължи на моята особено висока проницателност, а на добре направения автомат и указания към него. За сравнение: при доста по-дълго разглеждане и дзверене в аналогичен автомат, но за метрото в Хонконг, в крайна сметка нищо не разбрах и се наложи да се откажем от придвижване с него в полза на таксиджийската гилдия.

Указателните табели също си свършиха добре работата и аз попаднах точно на моя перон и точно в моята посока. Перонът всъщност изглежда като тунелче със стъклена стена. Пряк достъп до коловоза, по който върви влакът на метрото, няма. В стъклената стена се долавят очертания на врати. Край тези врати стоят униформени служители на метрото. Когато влакът дойде и спре, успява някак си да намести с точност до милиметър своите врати пред тези очертания. Първо се отварят неговите врати. След това – вратите на стъклената стена на перона. После униформените служители проследяват за това първо да слязат желаещите от влака, а после да се качат чакащите на перона. Вероятно тази организация и да е продиктувана от някакъв страхотен наплив в метрото, при който да има риск от масово падане по релсите или изблъскване на слизащите обратно във вагона, само че аз не видях такова нещо, а пътувах на няколко пъти с метрото по най-различно време на деня, включително и в пикови часове. Така че не знам на какво се дължи, просто я отбелязвам. И всъщност тя не е лоша, още повече, че хората се подчиняват послушно на тези регулиращи действия.

Във вагона се почувствах за втори път като Гъливер, защото отново стърчах над всички жени; за мое щастие имаше все пак мъже, високи колкото мен или дори повече от мен, така че се поуспокоих. Спирките се съобщават на китайски и на английски (хе, който може, да разбере разликата), освен това се изписват на дисплей, а можеш да ги следиш и на разлепените на няколко места из вагона схеми. Като си помисля как би се почувствал един любознателен китайски пътешественик, който не знае български, но дойде в София и реши да попътува примерно с тролей… Хората ни глезят нас по света и това си е.

Всъщност аз си имам една безпогрешна система за пътуване с обществен транспорт в непознати места и/или с непознати езици. Гледам дълго и тъпо картата, преди да се кача, броя спирките и се мъча да запомня тази, на която трябва да сляза, плюс предишната. Въпросът е да не се разсейвам после, докато пътувам, а да броя.

Как да не се разсейваш обаче в метрото на Гуанджоу? Нали е интересно да гледаш хората. За първи път там отбелязах огромното уважение и дори пиетет, на които се радват възрастните хора. Веднага се скача и им се прави място да седнат, при това съвсем спонтанно. Самите възрастни хора са благи и засмени, аз поне май само такива виждах. Възрастните хора и децата – това са двете категории, които се пазят и лелеят. На децата, които никак не са много, им се радват всички, и родители, и роднини, и просто минувачи (и аз включително, но по-предпазливо, да не ги стресна с монстърския си вид). Едно глезене пада, не ти е работа. (Не го казвам с лошо чувство изобщо).

Та стигнах аз благополучно до моята спирка, където излязох не толкова благополучно от изхода, тъй като се озовах от другата страна на огромния булевард, прострян пред въжделения с прохладата си парк. (Впрочем, да не забравя да кажа, че метрото е силно климатизирано. И нямам нито една снимка от него, защото не ми беше уютно да снимам с тези сюрии милиционери и униформени наоколо. Да, параноик съм, ОК, но се притесних да не ме вземат за шпионин на империализма, че кой ги знае - те врабците си изтребиха преди години, та аз ли ще им се опра.) Така че се наложи отново да сляза в подлеза и да обиколя до другата страна, което не ми беше лесно, тъй като трябваше да се ориентирам на сляпо отдолу в съвсем не правоъгълната зала.

Между другото, докато обикалях да търся най-правилния вход, за да се гмурна и да мина от другата страна, успях да направя някои впечатляващи снимки. Например на входа на някакво нещо (може би учреждение, може би ресторант, абе дявол знае какво). Всъщност лъвовете са основна фигура в китайската образност, но за това - по-нататък. Тук съчетанието с пластмасовите табуретки поне за мен е извънредно умилително.

А тук изобщо няма да коментирам следното чисто езиково съвпадение. Също като колата „Фолксваген Шаран“ примерно:
Ама си го бива, де.

Но все пак накрая като една изключително успешна Алиса в огледалния свят стигнах до въжделеното място – паркът.

Невероятният парк

Пред парка в прекрасни цветни лехи бяха издигнати статуи от цветя – в тази адска жега и зной! – изобразяващи талисманчетата на олимпиадата, която впрочем щяхме да откриваме вечерта на същия този ден (а това беше една забележителна вечер, за която ще разкажа отделно!).
Статуите лъхаха на свежест и на много умели ръце. Започнах да ги снимам и много скоро се оказа, че няма начин да ги увековеча, без да хвана и други снимащи се пред тях. Накрая се отказах от мераците си да снимам само статуите и поради това имам снимки на цветни статуи с китайчета отпред – дори мисля, че излязоха по-добри така.





Впрочем, оранжевото талисманче във вид на плюшена играчка го закупих впоследствие за малкото дете - има си хас да не поддържаме китайската туристическа индустрия! То ми се видя най-симпатично. Казва се Юинь-Юинь, ударението пада на „и“. И май именно във връзка с неговото купуване научих култовата дума waterfish, но за това - също по-нататък.

Входът към парка ми напомни входа на Морската градина във Варна – при спазване на всички пропорции, разбира се.

С влизането си в парка получих две много интензивни прозрения.

Първото беше свързано с прохладата.

Ние в нашия мил роден край винаги бягаме в парковете и градините, когато е жега, за да търсим (и намираме там) прохлада. Е, в парка в Гуанджоу прохлада няма. Има антипрохлада. Там е по-лошо, отколкото по асфалтираните улици. Защото влагата във въздуха, която все си мислиш, че няма как да е повече, отколкото е, в парка според мен надхвърля 100 % (и хич не ме интересува, че това е невъзможно!). И от това задухът и въздухът, гъст и лепкав като спарен памук, те натискат още по-страшно. Мисля, че дори на снимките може да се усети този задушлив, мокър зной.

Не знам дали вече споменах, че всъщност слънце в класическия за нас смисъл почти не се наблюдава на небето в Гуанджоу. Разбира се, денем е светло, тоест слънце там някъде горе явно има, но не се вижда. Небето е постоянно замъглено, дори не е заоблачено, а е затрупано с нещо като пара, нещо като смог, нещо като облаци, като захарен памук, дявол знае като какво, но няма преки слънчеви лъчи или ако има, то е рядко и за малко. И това някак си засилва лепкавата, задушлива жега, а като се прибавят и изпаренията от извънредно пищната тропическа [5] растителност, става наистина трудно поносимо. Така че моето разхлаждане из парка не се осъществи, ами протече едно мое полузадушаване в парка, тъй като се оказа, че там има други много интересни неща за гледане, та се въртях из него, докато наистина почти не ми прималя.

Интересно беше например нещо, което вече бях мернала по улиците на път към метрото, но понеже имаше още толкова много интересни и нови неща, не му бях отдала нужното внимание. Много хора (е, жени, не помня дали видях мъж така, ама май бях видяла) ходят с отворени чадъри под облачното и никак не валящо небе. Дали за да се пазят от слънцето? Може би лъчите му са особено вредни именно в Гуанджоу? А чадърите са УВ-защитени? Или за да им е… хладно? Последното не мога да го повярвам изобщо. Така или иначе, видя ми се твърде необичайно, до степен че чак снимах една такава китайка с чадър в парка.

Всъщност паркът беше пълен с хора. Става дума за делничен ден, някъде предиобедно време. От тези хора 95 % бяха очевидно на пенсионна възраст, останалите бяха минувачи като мен (дори не като мен, защото просто си минаваха с бърза крачка); тук-там се виждаше по някое дете, но много, много рядко. Впрочем не помня да съм видяла в този парк и детска площадка, но може да греша или да не съм запомнила, или просто да не съм стигнала до нея, защото паркът беше огромен, а аз в един момент, след като се понаситих да разглеждам, избягах, преди да съм се задушила от водата във въздуха.

Всички тези хора без почти никакво изключение бяха заети в някакви физкултурни-гимнастически-двигателни дейности в групови форми.

Още на входа възрастни китайци си подаваха с крак, без да го оставят да падне на земята, нещо, което наподобяваше перце за бадминтон, но с по-дълги и пухкави перца. Това била традиционна и любима китайска игра и дори с брат ми видяхме после някъде да се продава такова перце, само че не си го купихме. Донякъде може да се сравни с подритването на хек, само че при нас с него си играят тийнейджърите, а тук играеха старци. Играеха с много желание, старание и невероятно изящни движения, с усмивки и закачки един към друг, бяха невероятно красива гледка.

По-нататък видях група, която играеше вероятно тай-чи под ръководството на учител. Той им показваше движенията, после минаваше и ги поправяше, без да бърза, останалите също не бързаха, просто се наслаждаваха на плавните движения, очевидно в хармония със себе си и със околните.

Имаше групи по танци. Построени малко като изпълняващите разни фигури на едновремешните манифестации пред мавзолея, или може би като войници, на равно разстояние един от друг в стройни квадрати, хората, мъже и жени, танцуваха в упоение, повтаряйки фигурите, показвани от водещия под доста гръмко пусната музика. На едно място - валс, на друго - май танго (но може и да си измислям), на трето - нещо друго. Всяка група със своята музика, със своя учител, съсредоточени и щастливи лица.

Не помня да съм видяла особено много хора просто да седят на пейка да блеят, да пъшкат и да си разказват един на друг кой колко болести има. Е, това последното няма как да го знам, разбира се, но с такова впечатление останах. В този парк всички се движеха като на една огромна спартакиада, като на някакъв грандиозен спортен празник на третата възраст, но мисля, че правеха това всеки ден, а не защото аз съм минала оттам да ги гледам. Аз впрочем се стараех да съм възможно най-дискретна и незабележима, което не беше особено лесно, да не кажа никак, но колкото можех, толкова.

На другия ден на разходка в друг един парк – един от най-големите в града (сигурно нашата Борисова градина се нанася десетина пъти в него) също видяхме възрастни хора, които спортуваха. Нямаше много тичащи, но имаше доста ходещи с бърза крачка и това, което ме изненада, беше, че много от тях се изкачваха по склона заднешком. Майкъл беше с нас и ни обясни, че така се щадят ставите. Разказа ни още, че китайците след пенсионирането си се посвещават на ежедневни гимнастически упражнения и всякакви двигателни дейности, защото за тях е особено важно да запазят телата си бодри и силни колкото се може по-дълго. Само мога да им кажа „браво“ на свежите китайски пенсионери. Освен телесно бодри те бяха и духовно ведри, засмени, излъчващи някакво простичко и много земно удоволствие от живота.

Мисля, че почти не съм видяла дебел китаец или затлъстяла китайка през краткия си престой в Гуанджоу. Май само веднъж видях такъв човек, а сега дори не помня мъж ли беше или жена. Освен, че движението за тях е приоритет и ценност, те ядат скромно и практически не се хранят с фаст фууд, нито с полуфабрикати; за захар и захарни изделия няма какво да говорим. Когато минавах по улиците в обедно време, много хора бяха наклякали на тротоара край магазинчето, в което работеха, и бъркаха с клечките си в термоси с широки гърла, в които си носеха обедната юфка. Юфка с малко зеленчуци отгоре. Дори в големия и много европейски на вид магазин тип ЦУМ, в който попаднах веднъж (а в Гуанджоу е пълно с „молове“, които аз грижливо избягвах, защото какво интересно има в това да идеш в същия мол, какъвто можеш да видиш почти навсякъде в Европа, със същите марки, стоки, цени и пр.?), касиерката, когато отидох прие нея да си платя с бележката от щанда, безметежно си седеше зад касата и си бучкаше с клечките в термоса с юфка. А колко видове и размери термоси имаше в този магазин! Никога не съм виждала подобно изобилие. Хората си носят малко храна за обед в тези термоси (с широкото гърло), но си носят и термоси със зелен чай, от който си посръбват по цял ден. Всъщност китайската храна не е нездравословна, дори напротив — освен че имат стряскащата за нас склонност да употребяват за хранене всяка достъпна белтъчина, независимо от произхода й... но това е друга тема, пък и къде е казано, че кучешкото месо или дългите бели червеи примерно са нездравословни?
Отплеснах се… Този парк просто ме плени (което не е лесно действие спрямо мен, бога ми). Огромните дървета с оплетени като лиани въздушни корени, буйната зеленина, която ме задушаваше с водните си изпарения, бяха невероятно красиви, а хората в него ме очароваха. Само че да дишам ставаше все по-трудно и трябваше вече да си вървя, без да съм обиколила и половината парк. Така и направих, насочвайки се с голямо съжаление към вътрешната му част, където се виждаше един изход, почти толкова красив, колкото и Морскоградинския вход...

______________________________________

[1] Аз имам много рядката дарба да тръгвам строго в обратната на нужната посока. Също така много умея като вървя по някоя търговска улица с магазини, да влизам в тях и като изляза, да поемам с уверена крачка в посоката, от която преди малко съм дошла. Това ляво и дясно за нищо ги нямам, защото за мен всичко е ляво, поне на думи (ако аз обяснявам в коя посока трябва да се върви, то тя винаги е наляво). Когато на мен ми се обяснява, също имам тенденция да олевявам указанията, независимо че хората си използват съвсем на място насочването „надясно“. Най-добре е да не ми се обяснява с думи посоката, а да ми се показва с ръце. Тогава всичко е наред. Сено-слама, какво да се прави.

[2] След като години наред, включително в документите си за самоличност, декларирах 172 см, наскоро си открих здравния картон от училище и се оказа, че несправедливо съм се лишавала от 1 см. Тук си го отстоявам твърдо.

[3] Няма да кажа, че у нас няма подобни поведения, защото има. Наскоро имахме гости от провинцията и детето, десетинагодишно, на висок глас се дивеше на срещнатите на улицата азиатци и ги сочеше с пръст. Просто в неговия град не беше виждало никога такива. Та и някои от китайците реагираха по подобен начин спрямо нас.

[4] Малко етимология: монстърът (чудовището) идва от думата monstrer, означаваща “излагам на показ“. Впрочем и в „чудовището“ има подобна етимология: нещо, изложено на показ, за да му се чудиш и дивиш. Е, докато си от страната на чудещата се и дивяща тълпа, нямаш проблеми. Виж, да застанеш на мястото на чудовището не е много уютно като чувство.

[5] Някъде другаде съм посочила географския си кретенизъм, така че е напълно възможно да се окаже, че растителността в Гуанджоу не е тропическа, а субтропична примерно. Това обаче за мен не е смислоопределящо; определящото е, че тази растителност е много, дори съвсем различна от нашата, както е и видно.