Китай-6: Първи впечатления от Гуанджоу: back in the USSR?

Първи впечатления от Гуанджоу: déjà vu.

Всъщност първите ми впечатления от Гуанджоу, а именно, улиците и кварталът около хотела, ми създадоха устойчиво усещане за déjà vu. Сякаш изведнъж се бях върнала в детството си, във времената на развития социализъм от края на 70-те и началото на 80-те години, но с възрастен поглед.

Някак целият град ми излъчваше развит социализъм.

Още самите сгради напомняха на социалистическото строителство с горделивата си ръбеста помпозност, изобилието от мрамор, гранит и други инертни материали на дебели плочи, както и с определено доста старомодния изглед. Особено близки ми бяха цяла една серия от блокове с магазини, ресторанти и вкл. нашия хотел долу на партерния етаж. Имах чувството, че ако малко затворя очи и ги поразтъркам, на надписите над тях ще виждам вече не нечетливи, уви, за моя ум йероглифи, а примерно:

Битов комбинат

Ловим бримки

Книжарница „Есперанто“

Плод-зеленчук

и т.н.

Беше доста чисто и пищната тропическа зеленина в „междублоковите пространства“ и около мантинелата на улиците беше грижливо поддържана – още нещо, останало в социалистическото ми детство, когато бабите в кварталната ми градинка не можеха да допуснат (и определено не допускаха) някой да откъсне розичка от прекрасните, разноцветни розови храсти, по-високи от мен, които цъфтяха, грижливо окопавани и оформяни, в широка леха в средата на алеята. Тогава зелените площи се отделяха от алеята с една ниска, може би около педя висока, много симпатична зелена метална оградка, по която беше много привлекателно да ходиш, хванат за ръката на мама или татко за равновесие – докато някой възрастен не ти се скараше, че така ще я разклатиш и повредиш[1]. Е, почти същата оградка видях и в Китай, направо се разчувствах.

Сега докато пиша, и се чудя защо не съм я снимала. Ами нямам репортерски рефлекси чисто и просто. Когато видя нещо удивително, далеч не винаги посягам към фотоапарата, а доста по-често се замислям за асоциациите и усещанията, които това ми навява.

Развитият социализъм надникна към мен и с начина на пазаруване в повечето от магазините: първо си харесваш онова, което ще си купуваш, после продавачката ти изписва бележка за стоката или стоките, която (които) си си харесал, с нея отиваш на касата, плащаш, касиерката ти дава касова бележка в 3 (!) екземпляра, общо взето, написана на ръка, касовият апарат е като онези тумбестите, гърдести касови апарати от кварталната бакалия с лъскавите стърчащи копчета по тях, после отново се връщаш на щанда и продавачката ти дава покупката плюс един екземпляр от касовата бележка, втори набучва на някакъв шиш и не помня вече какво правеше с третия.

Сега изобщо не казвам, че цял Китай изглежда като завръщане в миналото, защото изобщо не е така, пък и аз нямам как да зная как е, след като съм изкарала само седмица там. Само споделям първите си усещания (които впрочем не бяха опровергани и през следващите няколко дни, докато бях там).

Начинът, по който изглеждаха хората по улиците, добави към това чувство за социализъм. Огромното мнозинство от хората (изключваме младежите, които не са много) се обличат в безцветни, сивкави, неутрални на цвят и кройка дрехи. Към това женските дрехи са и изключително скромни, почтени, бих казала дори целомъдрени. Вече споменах адската жега, която трябва да се има предвид като константа на целия престой. Е, в тази адска жега не видях жена с блузка без ръкав или жена с дълбоко деколте. Единствените изключения бяха 1-2 девойки, очевидно провокиращи с облеклото си, което примерно да е било блузка без ръкав тип потник и малко по-дълбоко деколте, но нищо особено смело[2]. Мъжете (като изобщо не говоря за бизнесмените и чиновниците, които си ходят 100 % с костюм със сако в тази жега) доста често са с бяла изгладена риза, запасана в панталона и пристегната с колан. Нямаше хора с къси панталонки в града. Нямаше, бе! И по джапанки нямаше. Жените доста често носят панталони, но или дълги, или ¾.

(Всъщност на тези две снимки ме впечатли най-паче работното облекло на метачката на улицата. Затова си позволих да я снимам, от отсрещната страна на булеварда (по-широк от бул. "Левски") и с огромно неудобство. Не ми е удобно да снимам хора, защото имам чувството, че им нахлувам грубиянски с подковани ботуши в личното пространство. Затова и нямам много снимки на хора, само няколко, на които съм се престрашила по някаква причина. Впрочем, вбесявам се и когато някой мен ме снима, но това е друга тема.)

И още нещо. Не знам дали това е вярно, но аз получих усещането, че хората са контролирани и направлявани изключително отблизо и навсякъде. Това не е лесно да бъде доловено от чужденец, който не разбира езика, но мисля, че двата примера, които ще дам, говорят сами за себе си. А по-нататък в спомените ми изплуват и още малки примерчета, но няма да правя сега тук подборка от фактология. Просто с такова впечатление останах, толкова.

Първо. На пресечките на улиците (които са големи улици, някои дори много големи улици) има светофари. Освен светофарите обаче има и регулировчици. Тези регулировчици дублират светлинните знаци първо с присъствието си, второ, със свирките, които яростно надуват при всяка смяна на светлината, и трето, с не по-малко яростното си жестикулиране. Всъщност когато светне зелено, регулировчикът надува свирката и почва със знаци да подканва хората да пресичат. Когато светне червено, регулировчикът надува свирката и яростно размахва ръце, за да не пресича никой. Тъй като на всяко кръстовище има по две пешеходни пътеки за пресичане, на които едновременно светят зелено, и още по две, на които в това време им свети червено, и на всяка пешеходна пътека си има отделен регулировчик, свирките им ехтят практически през цялото време. Първо си помислих, че китайците са много недисциплиниран народ и колите просто ще ги отнасят като куци пилета, ако не бъдат направлявани и ограничавани. Е, не видях такова нещо. Единствените, на които определено им беше през каквото там им е в Китай за светофарите и регулировчиците, бяха велосипедистите. И то един конкретен тип велосипедист: Стар Сбръчкан Селянин с Голям Багаж (бала сено, дървени кафези с пилета и пр. градски товари), вързан на колелото така, че понякога му закрива почти изцяло зрителното поле. Ето тези, подобно на нашите софийски каруци, си караха както им дойде и хич не се впечатляваха от гневните тиради на регулировчиците (а гневна тирада на китайски си е почти като гневна тирада на италиански, дори още по-креслива и гневна).

Второ. Няколко дни по-късно вечеряхме заедно с китаеца Майкъл в ресторанта на хотела – вечеря, за която сигурно ще разкажа още някъде, тъй като си беше забележителна от няколко гледни точки. Добре че бяхме с него, защото менюто беше само на китайски, а персоналът, който се струпа около нас в пълен състав, от което обслужването не стана нито по-ефективно, нито по-бързо, не говореше грам от онова, което те наричат английски. Та на следващия ден брат ми през смях ми разказа случка, която естествено на нас с него онази вечер ни е убягнала.

Отишъл Майкъл примерно до тоалетната или някъде другаде, вече не помня къде точно, въпросът е, че станал от масата и се отдалечил от нас. И тук го пресрещнала салонната управителка – която си беше една 40-50-годишна и с много опитен вид – и го емнала гневно с ей такива примерно слова:

- Ти, младо китайско момче, какво щеш тук в хотелския ресторант с тия, пфу, чужденци? Не ти е мястото тук, момче! Как можеш да ходиш с чужденци в ресторанти, не те ли е срам!

Нещо като председателката на ОФ-то примерно или на домсъвета, нещо като бдителната съвест на партията, на нацията или на каквото щете.

Дотук си беше забележително само по себе си. Още по-забележително обаче стана по-нататък.

- И какво станало? – притесних се аз. Пази боже да навлечем на момчето проблеми.

Оказа се, че проблеми нямало да има, тъй като Майкъл така или иначе работи постоянно с чужденци, такава му е работата : импорт-експорт, ала-бала. Само че неговата реакция все пак ме впечатли до дъното на душата ми.

- Той много се ядосал – обясни ми брат ми.
- От това, че го контролира и поучава салонната управителка ли?
- Ами, не! От това, че го е нарекла „младо китайско момче“.

Вбесил се значи Майкъл и й отговорил, яростно вперил очи в нея и натъртвайки думите: „Аз не съм „младо китайско момче“! Аз съм бизнесмен!“

Всъщност от цялата тирада на другарката той явно е намерил за неприемлива само квалификацията „младо китайско момче“.

___________________________________________
[1] Само моля никой да не си мисли, че носталгирам по онзи строй, ред и пр. Носталгирам си по детството.

[2] Като се има предвид, че моята представа за смело облекло е доста по-близка до китайската, отколкото, да речем, до българската. С много чужденци е ставало дума за начина на обличане на масовата българка и всички без изключение са се учудвали, понякога доста енергично, на крайно смелото, разкрепостено и граничещо с предизвикателност облекло на редица българки, което те намират, разбира се, за симпатично и радващо окото, но за напълно несъответстващо на всъщност не чак толкова курвенската им натура. Веднъж един по-експанзивен французин ми се беше оплакал: „Като ги гледаш — облечени като „цветенца“ (да се чете: проститутки), обаче при по-близък контакт се оказва, че нито са толкова разкрепостени, нито са толкова дашни, нито изобщо са цветенца!“ Абе стар човек съм и не ги разбирам работите с тези несъответствия, просто ги отбелязвам за протокола.