Китай-8: разходката продължава!

Разходката продължава. Погрешната карта. На пешеходната улица Beijing Lu. Сок от захарна тръстика и плодов чипс.

На излизане от парка тръгнах към една много величествена на вид сграда, за да я разгледам по-отблизо. Тя беше в нещо като „неокласически“ стил, ако мога така да се изразя — също като стара китайска постройка с покрив-пагода, само че видимо съвременна и много импозантна. С наближаването до нея се усещаше някакво загадъчно излъчване на сила и застрашителност. Никакви надписи, освен на китайски, никакви хора, затова пък много гардове в униформи. Пообиколих я и отбих встрани. Впоследствие от една друга карта разбрах, че това било...

...кметството на Гуанджоу. Хм.

Като казах карта… Оказа се, че хубавата ми туристическа карта е отпечатана с импресионистично презрение към точността на детайлите. Това го установих, след като дълго и безуспешно се опитвах да се ориентирам по една огромна (и това не е празна дума) сграда, възпроизведена в своята огромност и на картата.

След като я обиколих сигурно два пъти и пустосвах, и питах милиционерите по улиците (учтиви, но неподготвени в спортното ориентиране люде), най-накрая ми просветна, че въпросната сграда просто е отпечатана на картата под ъгъл 90 % спрямо действителното си разположение в пространството. Дали беше диверсия за доверчиви чужденци или не, не знам. Не вярвам обаче да е била, по-скоро именно някакво стоене над тези неща (е какво пък толкова, и без това са чужденци и няма да могат да се оправят в града, пък и за какво им е).

Теглих й една на тази карта (excuse my French) и вече с облекчение се запътих към пешеходния рай на шопинга Beijing Lu. На китайския шопинг, искам да кажа, и го избрах не заради концентрацията на магазини (въпреки че онези, които ме познават, няма да ми повярват), а заради пешеходството по въпросната улица, на което възнамерявах да се насладя едно хубаво, като на воля въртя глава наляво-надясно и нагоре-надолу, разглеждайки екзотичните за мен красоти.

И така, след известно тупане по големия и нажежен както всичко останало булевард стигнах до въпросния пешеходен рай. Започваше добре — с изложена досами земята схема на Гуанджоу при династията Кин, находки от разкопки под стъклени плочи, вкопани в тротоара, но най-вече – фонтанчета, бликащи от самата улична настилка и много щастливи деца, които се плискаха в тях.

Улицата създава усещане за празничност с накачените и от двете й страни разноцветни книжни фенери. Поне на мен ми създаде. Иначе тя е 100 % заета от магазини и магазинчета, общо взето, не много големи или дори съвсем малки.

Пред магазините доста нагъсто са разположени колички, от които продават закуски – пържени да ги наречем пелмени (нещо, което прилича на тесто със завито в него друго нещо, и цялото това после здраво изпържено до видима хрускавост и тъмнокафяв цвят), някакви странни рулца, топчета и най-вече, изобилие от плъхове на клечка [(с) Тери Прачет]. Майтап бе Уили, нямаше плъхове или поне не се разпознаваха недвусмислено като такива. Имаше обаче всякакви неизвестни късчета белтъчини, нанизани на клечка и здраво опечени/опържени/и двете, обилно подправени с нещо люто, от което чак въздухът около тези щандове се тресеше. Продавачите бяха облечени с неописуеми на цвят и консистенция престилки с бивша белота. Всъщност това явно е нещо като китайски фастфууд – грабваш клечката, дъвчеш и отминаваш.

На тази снимка не е баш улична количка, ами де факто магазинче с много по-цивилизован вид. Улична количка трудно успях да снимам, първо защото тълпите пред тях не ми даваха такава възможност, и второ, защото де да знам дали не ги притеснявам хората... Един клик на снимката ще позволи по-детайлно разглеждане, каквото си струва.

Когато разпознах в белтъчините на клечка, които едно крехко девойче замечтано погризваше, докато си говореше кокетно с крачещия до него ухажьор, пипала от октопод, реших, че може би е по-добре да не разпознавам чак толкова много. Не посмях да кусна от тази храна, въпреки че съм храбър изследовател в кулинарната област; само че перспективата за turista още от първия ден ме отказа. А по-нататък само ми стигаше да се вгледам в тези неизвестни за мен форми и съдържания, и някак не бях съвсем склонна да си купя примерно мариновано и после евентуално опържено, освен ако не е сурово, пипало от октопод, уловен там в някакъв момент и престоял неизвестно колко неизвестно къде (ама си го представям как може да изглежда това неизвестно къде) и със сигурност не в хладилник. И да го изям. Може би сгреших, че не го направих, де. Няма как да знам сега.

(Лирическо отклонение. Преди време по една френска телевизия бях гледала репортаж за това как китайските гостилничари, е, хората, които готвят храната и я продават по тези щандове за бързо хранене, си приготвят тофу-то. Както всички знаем, тофу е нещо, което срамежливо се нарича „соево сирене“, но всъщност представлява ферментирала и коагулирала по някакъв си неин начин соя, която после нарязват на кубчета и тези кубчета вече се овкусяват и пържат по най-различни рецепти. Сега аз соя много обичам и неведнъж подлагам фамилията на изпитание, като им сервирам примерно соеви шницели, които само аз хрупам в захлас, а другите гнусливо побутват из чиниите си. Тофу обаче не мога да ям. Проверено е. И то не защото го правят така, както видях да го правят.

А го правеха в огромен и видимо много мръсен и гаден леген, в който накиснаха въпросните соеви зърна или може би сок, от каквото там се прави тофу, в една мръснокафява вода. Разбира се, тя може от ферментацията да е такава, нищо не казвам. Но жената просто отиде до задния си двор, извлече легена изпод стряхата и го напълни с това нещо, после го разбърка с някаква пръчка и го остави весело да си бълбука на жегата и мухите. На другия ден дойде да види дали вече е готово, пак го разбърка така, махна някакви нападали върху него боклуци, насекоми и листа, и обясни компетентно, че на следващия ден ще бъде готово. И наистина беше, и тя си го продаваше много успешно отпред на щанда си. Много вървеше. Та не затова не обичам тофу, ами просто вкусът му на мен ми е много гаден. Честно. Край на лирическото отклонение.)

Всъщност хигиенните въпроси във връзка с храната са доста хлъзгава почва. Ако човек е по-гнуслив, най-добре да не яде никога извън дома си, камо ли в ресторанти. Помня преди време се беше вдигнал голям шум около ужасната хигиена в китайските ресторанти в София, носеха се всякакви слухове и упоително се разказваха ужасийки. Е, искам да заявя, че в некитайските ресторанти не е по-различно, ей-богу. Спомням си един герой на покойния Богомил Райнов, с чиито шпионски романи израснахме някога; забравила съм името му, но помня гнусливостта му: казваше, че в ресторант яде само току-що опечен бифтек, тъй като него поне не могат да го опипат с ръце, преди да му го поднесат. То ако се замисли човек, няма смисъл да си поръчва салати примерно, които са моя любима и целогодишна паша. Да не говорим за сума ти други неща.

Та за да приключа темата за храната на клечка, ще спомена и Машината за изцеждане на сок от захарна тръстика. Тази машина беше особено впечатляваща. Човек трябва да си представи устройство, което е цялото от потъмнял и не особено вдъхващ доверие, но не и видимо ръждив метал. Прилича на онази кинокамера за педагогически нужди, която изучавахме някога в първи курс по ТСО; така и не можах тогава да запомня откъде точно се промушваше многократно и лъкатушно лентата, за да може камерата да работи правилно и да показва на учениците учебното филмче. Разбира се, тази техника беше остаряла още тогава, когато я учехме, но беше в програмата и се налагаше да бъде усвоена. По-безсмислен предмет имах едва в четвърти курс – наричаше се Методика на пионерската и комсомолската дейност. Мда.

Та такава една машина, висока цял човешки бой, цялата от потъмнял метал и тайнствени улеи, бутала и цилиндри. Нейната работа е завладяваща. Взема обслужващият я китаец един стрък вероятно захарна тръстика, който обаче изглежда като твърд стрък бамбук с много яки колена и с дебелина около 3-4 см в диаметър. Въпросният стрък също е висок един човешки бой и наистина много твърд на вид. Напъхва китаецът този стрък в единия край на машината и завърта ръчката. С видимо усилие машината захапва, засмуква и премила тръстиката със зловещо и примляскващо тракане, като накрая изплюва само сплескана зелена двуизмерна маса, която китаецът отмахва небрежно на купчина край себе си. По време на тази смазваща манипулация изтича сок — нежнозелен, полупрозрачен, полумътен, невероятно привлекателен.

Е, на този сок не устоях. Ей така, изстискан на улицата в съмнителната машина, мътен и налян в огромна пластмасова чаша със сламка. И просто нереално вкусен. Всъщност така и не разбрах със 100 % сигурност от какво беше, защото надписът пред сергията беше само на китайски, но предполагам, че от захарна тръстика, защото беше приятно сладникав, много освежаващ и действително вкусен — а не съм чувала някой да се кефи на вкусовите качества на бамбука освен може би пандите (пък и тях кой ги знае, може да нямат нищо друго за ядене). Това удоволствие за вкусовите папили струваше 6 ренминбина, или по-малко от долар. Срещу тази скромна сума получаваш огромна доза вкусова наслада. Дори не ме беше страх от стомашно-чревни проблеми, каквито впрочем и нямах.(

Затова пък сладоледът беше на невероятна цена по тази улица – почваше от 20 юана за две миниатюрни топчици. Тук моята белгийска душа се разбунтува, защото 3 долара и кусур за хапка сладолед си е обирджийство. Пък и сладолед сме яли все пак, нали така, не е като да не сме виждали.

Хайде да излизам вече от кулинарната тема и да се връщам към магазините. Те са, разбира се, за всякакви потребителски стоки, с разни нечувани от мен, но явно известни марки, всички не особено скъпи и не особено претенциозни. Има в тях и от пиле мляко. Най-впечатляващото е климатизирането на атмосферата, което тези магазини осъществяваха. Във ВСИЧКИ имаше климатици, надънени на мах. И ВСИЧКИ тези магазини с климатиците, надънени на мах, бяха с широко отворени врати, приканващи минувачите да се отбият. Това протоколът от Киото ряпа да яде. Маринована. Такова разхищение на ресурси не бях виждала.

Общо взето доста се забавлявах, ходейки по тази улица, та неусетно я обходих почти до края и обратно. През това време поне четирима китайски нелегални продавачи на стока менте ме заговориха или поне ме заломотиха, като ми показваха цветни ксерокопия на имитации на скъпи часовници. Явно това е, което европейците търсят на тази улица. Пфу.

На връщане към метрото отминах поне 5-6 големи мола със съответния набор от марки и цени. Познато скъпи европейски стоки не ми беше никак интересно да гледам.

Така превали икиндия и поогладнях. Реших мъдро да ида във вече познатия супермаркет близо до хотела и да си купя нещо за ядене. Хе! Отново се впечатлих от количеството и разпространеността на сушените плодове и ядките, заели барем половината от търговската площ, явно много важни за изхранването на китаеца, но за мен не толкова, още повече, че изобщо не разпознавах едно 75 % от тях. Купих си обаче нещо като плодов чипс, пържени резенчета от плодове (познати повечето), който впоследствие се оказа успешна инвестиция.

Иначе установих, че в магазина изобщо няма сирене като такова (и млечните продукти са невероятен кът; впрочем, по-късно Майкъл ни обясни, че едва от няколко години насам правителството е разпоредило на децата редовно да се дава мляко и това внезапно се е отразило много благотворно на тяхното здраве) и почти няма хляб (само един вид, дунапренен и сладък, какъвто аз нивгаш не ям и под смъртна заплаха). Така че реших да се придържам към офис-планктонната крана и си купих пакет готови макарони, които трябваше само да се залеят с вряла вода (а в хотела си имах електрическа кана, напомням). Уви! Тези макарони въпреки внимателното им избиране се оказаха зверски люти. Явно не съм дочела внимателно малките йероглифчета в долния ляв ъгъл на опаковката. Изхвърлих макароните и гризах плодов чипс, запивайки го с кафе и чай, докато не се върна от работа брат ми.