OFF: Когато затворя очи, светът престава да съществува.

Когато затворя очи, светът престава да съществува.

Нещата, които се случват или са се случили, или ще се случат; емоциите, настроенията, чувствата; дори обективно съществуващото. Всичко това има точно толкова стойност, колкото сама му придавам.

Не за първи път ме осенява това гениално прозрение, но за първи път снощи успях и да си го представя така, по-илюстративно.

Не знам защо, но си го представих като квартално магазинче. По лавиците — всички тези неща. На една са трайните с не много висока, но пък постоянна стойност. На друга – дребни нещица, чиято марка обаче обуславя не особено ниската им цена. В хладилна витрина се мъдрят по-бързоразвалящите се, но не много скъпи, нещо като кисело мляко и таратор в бутилка. Зад касиерката в заключена витрина са най-ценните артикули, те не са особено много, изтощително би било да са много.

Всичко е там, нищо че магазинчето изглежда малко. Страданието ми от пъпката на носа, когато бях на тринайсет, бляскаво и тънко. Детските обиди, там са до една и винаги, когато ги погледна, тихо скимтят. Мътното кубче на обичта към баща ми, грапаво и на места дори бодливо-режещо, но учудващо тежко и удивително добре прилягащо в лявата ми шепа. Уханието на много ранната лятна утрин, което за няколко секунди отмества на заден план недоволството от недоспиването. Тежките, градоносни облаци над „Александър Невски“, а аз крача отдолу и съм сърдита и нещастна. Хиляди, хиляди неща.

Аз вървя и ги подреждам и преподреждам, понякога ги премествам от лавица на лавица, а понякога подмятам нехайно някое от тях в големия кош за преоценени, тоест обезценени стоки, който е точно до вратата.

В дъното на лавиците понякога се провиждат нарочно забутани там неща; досещам се кое какво е, но предпочитам да не го вадя – извадя ли го, ще си отворя толкова работа, че до довечера няма да се оправя.

Цялото ми съществуване минава в това магазинче. Аз съм безсменната продавачка и редовната купувачка, едновременно стоя зад и пред щанда, непрекъснато съм в движение, разбутване, пренатрупване и преподреждане.

Понякога, когато си сменя очилата, виждам много от тези неща в съвсем друга светлина и се налага голяма инвентаризация и ревизия. Понякога някоя претрупана лавица рухва и изсипва в краката ми всичко, което е било на нея. Не обичам тези случаи; не искам да заравям ръце в мърдащата, пискаща купчина пред мен, за да я разхвърлям по другите лавици, а трябва. Не върви магазинчето да се остави в безпорядък.

Най-хубавото от всичко е, че някой ден, когато ме няма, никой няма да може да рови с погнуса в моето магазинче, складирайки в прашни кашони мухлясалите ми неща от живота, за да ги изнесе до контейнерите за боклук. Дори само затова си струва да живее човек.