28 юни 2009

Китай-9: вечеря в Шамиан и откриване на олимпиадата

Изречение с две неизвестни. OFF: Как шофират някои други народи. Първи разговори с Майкъл и откриване на олимпиадата. Китайски патриотизъм в действие.

Изречение с две неизвестни

След малко брат ми се прибра уморен от почти целодневното си обикаляне по китайски фабрики, където, както се изпусна самият той, „климатик“ било непозната дума и невиждано устройство (има си хас! Да не би в нашите фабрики всичко да е климатизирано! Само че климатът е малко по-различен, но нейсе…)

След като се изкъпа и си пое дъх, дойде при мен и ме заразпитва как съм прекарала деня. Докладвах за всичко и грейнала зачаках похвала за това колко добре съм се справила с предизвикателствата в Гуанджоу.

С напредването на разказа ми обаче той ставаше все по-мрачен. Накрая сключи вежди, смръщи се страшно и заяви:

- Това с твоята разходка добре, обаче има нещо, от което съм много недоволен. Аз съм виновен, но друг път няма да го допусна.

Аз се опулих.

- Ъмпфх, какво такова, няма нищо, какво е станало, че пък и ти да си виновен, за какво става дума?

- Това, че си стояла гладна цял ден. Аз това повече няма да го допусна.

Всичките ми уверения за това, че не съм стояла гладна изобщо, че съм пила сок от захарна тръстика, яла съм част от лютите макарони, голям пакет плодов чипс (впрочем доста засищащ) и много чай и кафе, останаха всуе. Той продължаваше да бъде сърдит и да вини себе си за моето „гладуване“. Явно не можеше да си представи, че гореизброените неща могат да се приемат като ядене.

- Така или иначе – заяви брат ми – сега отиваме да вечеряме с Майкъл и бай Ли в Шамиан.

От това изречение разбрах само „вечеряме“ и „Майкъл“. Обаче послушно се съгласих и се приготвих за излизане.

Тук е дошло времето да разкажа малко повече за Майкъл, моят основен китайски събеседник в Гуанджоу.

Майкъл, както вече стана дума, не е „просто китайско момче“, а млад бизнесмен. Той е двайсет и няколко годишен кръглолик младеж, носи очила и се опитва да изглежда много сериозен, както всички младежи. Сравнително висок (поне колкото мен), сравнително строен (както вече казах, в Китай дебели практически няма). Майкъл за съжаление страда от артрит на коляното и накуцва, понякога по-малко, понякога повече.

Той без съмнение е образован, завършил е някакъв бизнес колеж. Така и не разбрах точното съответствие на образованието му към нашите средни и висши образования. Не е просто средно, но не е и университетско висше, по-скоро нещо междинно. Оказа се, че системите са доста различни и аз реших да не задълбавам, какво значение има.

Майкъл говори английски по-скоро добре, особено ако се сравни с някои абсолютно неразбираеми изкази, примерно пискливото грачене на рецепционистките в хотела, от което аз не разбирах нищо. И все пак акцентът му е изключително затрудняващ за несвикнал на китайски акцент човек като мен. От време на време се налагаше брат ми да служи като междинно звено в процеса на комуникацията ни.

Майкъл обаче е интересен събеседник и съжалявам, че имахме възможност да си говорим само на два пъти. С удоволствие бих си поприказвала още с него за много неща – още за китайския език, обичаи, хора, природа, или дори за самия него. Според брат ми Майкъл се докарвал пред мен и съвсем не бил такъв, какъвто искал да се покаже. Напълно възможно е, обаче всички ние в някаква степен се представяме пред другите такива, каквито ни се ще да изглеждаме пред тях, а не такива, каквито сме. Още повече, че и на нас не ни е съвсем ясно какви сме. Особено ако сме склонни към рефлексия – в такъв случай е практически абсолютно невъзможно да узнаем истинската си същност, прекалено заети да я анализираме и съотнасяме с разни вътрешни и външни обстоятелства.

Та значи, това беше първата вечер, когато имах възможност да поговоря с Майкъл. На следващия ден прекарахме половин ден и цялата вечер заедно с него и тогава възможностите за разговор бяха много повече и по-разнообразни, но за това – като му дойде времето.

Бай Ли е служител в същата фирма като Майкъл и от онова, което аз видях (а естествено, мога и да бъркам), е по-скоро шофьор, отколкото търговски представител. Възрастен, мрачен китаец, който седи на масата и гледа безучастно нанякъде. Като се има предвид, че не говори английски и няма как да общува с нас двамата големи бели чужденци, нищо учудващо в това негово поведение. И на мен би ми било досадно до смърт да трябва да си прекарам вечерта примерно с унгарци или монголци, които освен родните си езици, говорят още само хинди и папуаски.

Второто неизвестно в изречението на брат ми беше Шамиан. Оказа се, че Шамиан е европейският квартал в Гуанджоу – квартал, построен преди някой и друг век (е, не много отдавна, примерно преди стотина-сто и петдесет години, не повече) покрай Перлената река така, че да изглежда досущ като европейски колониален град с европейски къщи в странен колониален стил. Вероятно това е много екзотично в Гуанджоу, но на мен първоначално ми се стори лишено от интерес – колко сме ги гледали европейските градове, чудо голямо, европейска архитектура. По-късно преоткрих очарованието на Шамиан, където прекарахме с брат ми незабравимо прекрасна последна вечер в града.

Но това все още беше първата вечер в Гуанджоу и аз покорно се облякох с вечерно облекло (т.е. сложих си дългия летен панталон, ужасена от перспективата за вечеря навън край брега на реката) и тръгнах.

Микробусчето на бай Ли зафуча из широките гуанджоуски улици. Всъщност огромният град има и огромни, добре поддържани пътни артерии. Шофьорите ще ме разберат. По 5-6 ленти в едно платно, блестяща маркировка навсякъде, светофари, вече упоменатите регулировчици, невероятно удобни и услужливи таксита… Е, като качество на шофирането има още какво да се желае, но няма един български шофьор да прави забележки за дръгливо шофиране на който и да е. може би ще мога да направя забележки примерно на египтяните, но засега от наблюденията си над начините, по които шофират други народи, извеждам единствено абсолютното преимущество на шофьорус булгарикус в простотиите.


[OFF: Как шофират някои други народи

Естествено, това са само мои наблюдения без претенции за всеобща валидност или дори за вярност.

Французите. Много умело, доста нервно, обичат да попритиснат и попритеснят непохватния шофьор като едно невинно удоволствие. В големите градове като Париж е по-добре човек да не разчита на зебрата, ако иска да пресече улицата. Всички пешеходци пресичат като хлебарки, с хаотични прибежки във всички посоки. Шофьорите от своя страна си карат, без да намаляват, всеки да се пази сам. Същевременно от тази картина се излъчва някакъв развеселен елемент. Както вече казах, в мнозинството си карат умело. Паркират с пернишки парктроник – като разблъскват колите отпред и отзад, затова в Париж никога не се оставя кола на скорост или недай си боже, на ръчна спирачка. Същевременно повечето от колите са нови и чисти.

Белгийците. Шофират така, както вършат всичко останало, т.е. спокойно, мудно, с бавни, отмерени движения и маневри. Умират да засилват колата и рязко да натискат спирачките пред всяка пряка, тъй като в Белгия в 99 % от случаите важи правилото за предимство на десния, дори когато десният излиза от миниатюрна уличка на огромен булевард – в такъв случай всички коли, камиони и рейсове на огромния булевард коват спирачки рязко по вече описания начин и десният гордо завива. По магистралите карат по-неприятно, с доста шаване от лента в лента и доста бързо за мокра настилка. А настилката е мокра по дефиниция. В града обаче карат на принципа газ – спирачка. Щом видят човек близо до бордюра, коват и чакат – може да иска да мине. Няма значение дали има пешеходна пътека. А самите пешеходни пътеки са свещени. Това да не спреш на пешеходна пътека се наказва невероятно строго. А при всякакви инциденти с велосипедисти виновен априорно е автомобилистът, дори и ако велосипедистът се е метнал с подскок върху колата му.

Италианците. Много несправедлива репутация на бесни шофьори, която с нищо не се оправдава. Наистина, на магистрали карат много бързо – от 140 км/ч. – но поддържат постоянна скорост на целия поток, не се мушат постоянно да изпреварват отляво-отдясно и нещата вървят добре. Всички коли – и нови, и стари – се издуват на 140 и повече. Да му мислят онези, които купуват у нас италиански коли. В града са извънредно толерантни шофьори и към пешеходци, и към колеги. На няколко пъти съм виждала как някой от крайна лява лента завива надясно или от крайно дясна – наляво. Винаги тази съмнително блондинска маневра се изчакваше спокойно от всички, които спираха и даваха път на съответния завиващ. Нямаше клаксони и псувни. Пропускат се, пускат излизащи от улички, дават предимство. Там мъката са мотопедистите, които са като хлебарки, но много светкавични хлебарки – изникват отвсякъде и се мушат около, зад и пред колата ти в рамките на секунди.

Турците. Комшиите може би са малко по-нетърпеливи от дотук представените нации, но не колкото нашего брата. При тях интересното е, че сякаш не използват мигачи при престрояване, изпреварване и изобщо, маневриране, а използват клаксона. По някакъв тайнствен за мен начин всеки успява да разбере кой от хора клаксони се отнася за него, от кого е подаден и каква маневра означава. Също отбелязвам висока толерантност спрямо другия.

Американците карат почти 100 % коли с автоматични скоростни кутии, което придава невероятна плавност на движението им. Няма изпържване при рязкото потегляне от светофара, няма присвирване на гуми. Скоростните ограничения се спазват стриктно, защото глобите са солени. Когато нарушението е в зона на училище, глобата се удвоява. Пешеходците се уважават, макар и на тях да се гледа с известно недоумение (а защо са си слезли от колите?). Един към друг шофьорите са много толерантни и същевременно много непримирими – ако направиш нарушение примерно на магистралата, считай, че след 10 мили вече те чака патрул, тъй като някой от онези, които са те видели, са се обадили по телефона да съобщят за теб. ОФ в действие. Но американската тема е друга тема.

За австрийците си спомням само, че колите спираха в момента, в който вдигнеш крака си, за да слезеш от бордюра. И че всички пешеходци чинно спазваха светлините на светофара дори когато беше 3 часа през нощта и нямаше никакви коли.

За унгарците не помня нищо особено.

Не се сещам за повече наблюдавани от мен нации в момента.]


Първи разговори с Майкъл и откриване на олимпиадата.

Стигнахме до Шамиан и спряхме току пред въпросното заведение, сервиращо американска кухня (!!! Да ида аз в Китай да ям американска кухня!)Заведението се нарича „При Розамонд“ (1). Издържано е типично в американската прерийна естетика, включително с каубойски шапки и рога на неизвестни животни по стените. Въпреки това и в него има китайска жилка: неизбежните ЦУ (ценни указания), отново обилно преведени и на английски и окачени на видно място на стената и на отделен голям лист в менюто.




Явно домакините бяха запазили специална маса, тъй като ни настаниха на открито, близо до реката, на маса, от която имаше прекрасен изглед към голям телевизионен екран на стената (почти като в нашите евро- и български барове, където запалянковците се събират да гледат заедно мачове).

Разбирам ги нашите любезни китайски домакини: искаха да ни предложат най-доброто от предполагаема наша гледна точка. Явно не-азиатците в Гуанджоу предпочитат американската кухня пред китайската местна (2). Всъщност още в този момент оцених жеста на Майкъл и на бай Ли с признателност. Хората искаха да се чувстваме добре.

Аз си се и чувствах много добре, тъй като първо, нямаше кьорав комар от Перлената река въпреки моите опасения – и нямаше въобще комари през целия ни престой, дори последната вечер, когато пак седяхме в Шамиан край реката и гледахме богато осветените корабчета, които се плъзгаха по нея. И второ, в менюто имаше и раздел с китайска храна, от който аз мигновено си избрах и поръчах някакво пилешко с ориз и зеленчуци, което беше изключително вкусно. И бирата Цинтао, на която вече пях ода, беше прекрасна. Впрочем китайците почти не пият алкохол и ако въобще пият, то е малко бира, ама много малко. Двамата цяла вечер си близаха по една бутилка и така и не си я допиха до края. Така че се разпределихме по интереси – ние с бай Ли си ядохме китайска кухня, а брат ми и Майкъл дъвкаха едни огромни пържоли, май бяха T-bone steaks, но не съм сигурна, във всички случаи си беше напълно европейско-американско ядене.

През първата част от вечерята течеше необвързващ светски разговор, като между хора, които сега са се запознали и предпазливо опипват почвата, произнасяйки баналности. Поне аз така се усещах де, как се е чувствал Майкъл не мога да знам. После обаче на огромния екран потече под тържествена музика още по-тържественото откриване на олимпиадата в Пекин. Великолепни, внушителни гледки, прекрасен спектакъл, който аз гледах, ще призная, разсеяно с едно око от време на време, тъй като спортът никога не ме е вълнувал.

Всички присъстващи китайци обаче, тези на нашата маса и тези от съседните маси, захвърлиха клечките и се вторачиха в телевизора. Сервитьорките, салонният управител, дори според мен и готвачите също дойдоха, скупчиха се и се загледаха и те.

Разговорът напълно залиня. Стана ми скучни и реших все пак да позапълня празнотите с някакви общи приказки по адрес на отборите, които преминаваха напето в безкрайното си шествие по екрана. Нещо от типа „я, какви са смешни екипите на тези!“, „брей, какви шапки“ или „олеле, колко високи/ниски/дебели/тънки са всички в този отбор“. Да, осъзнавам, че беше напълно излишно глупаво кудкудякане, но тук е виновно моето съмнително възпитание, според което е неучтиво да се мълчи, тъй като това показва пренебрежение към другия. А все пак това бяха наши домакини и не исках да показвам към тях пренебрежение, каквото и не изпитвах.

Добре че подхванах този разговор, тъй като именно той стана повод за следващия прекрасен епизод.


Китайски патриотизъм в действие.

По едно време закрачи отборът на Индия. Изобщо не помня с какво са били облечени хората, помня само рязката реакция на Майкъл.

- Shit! – изрече той възбудено. – Shit! Nokia!
- Моля? – не разбрах аз.
- Индийците са shit! Shit са индийците! Ние им викаме Nokia, защото са черни! И са shit! (3)
- Ахъм… - изрекох аз любезно-неопределено, тъй като не ми беше много ясно как да реагирам. Затова реших да се държа като координаторките в „Отворено общество“ на времето (4).

След малко минаха едните от корейците; не помня точно кои, защото нали съм аполитична, както всички знаят.

- Тези корейци са голям shit – довери ми Майкъл с ръмжене и отсече: - Те си мислят, че са кой знае какво, но са си shit и ние ще им дадем да се разберат!

Занизаха се още отбори… Когато мина тайванският отбор, Майкъл се изсмя подигравателно.
- Знаеш ли какви са тези, а? – изсъска той. – Те са си чисти китайци, но се правят на тайванци. А всъщност са shit!

Тъкмо си мислех, че съм чула всичко, и изведнъж... мина виетнамският отбор.

Тук не само Майкъл, но и всички други китайци настръхнаха. Изведнъж в задушната лятна нощ повя хлад.

Майкъл отвори уста и се разрази в проклятия.
- Виетнамците са shit! Shit, shit, shit! Най-големият shit са виетнамците! – от устата му направо хвърчаха слюнки. – Ние трябваше малко да се укротим заради олимпиадата, но като мине тя, ще видят всички виетнамски shit! Ще им дадем да се разберат! Ще ги размажем! Няма и година да мине!

Кроткият младеж се беше преобразил в някакво яростно същество.

Просто нямаше какво да кажа. Нито знаех за какво именно става въпрос, нито смятах за уместно да обсъждам въпроси от китайската външна политика на вечеря на открито в Шамиан. Пък и яростната реакция на Майкъл ме беше оставила почти безгласна. Впрочем, сходната реакция на всички останали китайци, които присъстваха там, ме наведе на мисълта за някаква официална позиция… но не смея да твърдя нищо със сигурност.

Открихме олимпиадата. Минаха всички отбори и над стадиона полетяха девойчета-птици и девойчета-цветя. Музиката стана нежна и властна. После вечерята свърши.

Уговорихме се как ще се видим на следващия ден по обед и ще прекараме следобеда и вечерта заедно с Майкъл.

На тръгване той се наведе към мен и доверително каза:
- Надявам се, че не съм те изненадал много с прямотата си. Аз съм човек, който изразява открито политическите си мнения.

________________________________________

(1) Е, не се казва така, но няма да издам името, за да не се напълни от желаещи да го посетят и да се развали хубавото заведение. Така и в Брюксел има една таверничка, чието име няма да кажа и където сервират просто невероятна домашна бяла бира. Мда-а-а, човек трябва да си пази явките.

(2) Не мога да не си спомня за всички американци, които през последните 15 години идваха в България да работят със съпруга. Всеки от тях – всеки! – преминаваше през една и съща еволюция, на най-горното стъпало на която стоеше вече хомо почти булгарикус:
- първо ядяха само в Макдоналдс и пиеха само кола и само бутилирана вода (ама водата по-късно я пропиха, в началото жулеха само кола от кенчета за по-сигурно);
- после плахо опитваха с четвърт уста иначе апетитно ухаещите български меса и непонятните и объркващи със своето изобилие български зеленчуци. Както сподели един от тях, „аз от зеленчуците ям само картофи“;
- после идваха шопската салата и голямата ракия;
- и после вече американците се очовечваха, сякаш възприемайки храната, приемаха и нас като човешки същества, а не като диваци и варвари; след което ставаха всички – всички! – любители на българската храна и на България.

(3) Логическата връзка лично на мен ми убягна, но моят ум си е несъвършен, винаги съм го знаела.

(4) Това е цяла песен, не, цяла поема. На времето, в гладните и бедни 90 години на миналия век моята служба понякога се обръщаше с проекти за финансиране от „Отворено общество“. Случи ми се един-два пъти да участвам в разработването на такива проекти и веднъж присъствах на обсъждането на такъв проект с координаторка. Никога няма да забравя това.

Прие ни една девойка с твърд поглед, посочи ни три стола пред бюрото си, подпря бузата си с ръка и каза: Слушам ви. Колегата заговори. Излагаше убедително и структурирано проекта, основанията му, етапите, съдържанието, искането за финансиране и т.н. Още от самото начало девойката показа признаци на емпатия. Тя кимаше и ъхъкаше в такт с изложението. Към края започна дори да произнася отделни думи като „да“, „така“, „аха“ и т.н. Бях впечатлена от това колко много тя се е впечатлила от нашия проект. След като изложението завърши, девойката ни отправи абсолютно същия твърд и празен поглед, с който ни бе посрещнала, и каза:

- Оставете проекта, ще го разгледаме и ще ви съобщим резултата.

Тогава разбрах, че тя изобщо не е съпреживявала и дори вероятно не ни е слушала. Просто така са я обучили да се държи, а тя е била добра ученичка.

1 коментар:

  1. 1. "Да не би в нашите фабрики всичко да е климатизирано!"
    Ти като човек, ходил-бродил по света,говорил с разни чужденци, може би можеш да кажеш дали и те очакват в чуждата страна всичко да е съвършено, само защото не е тяхната родина? Или това е мил детайл от нашата народопсихология?

    2."Още повече, че и на нас не ни е съвсем ясно какви сме."
    И тука така ме замисли, че когато го четох миналата седмица, реших да не пиша, докато не го измисля. Ама мина много време, аз не съм го още измислила (представяш ли си - щях да съм първата в света!)и все пак понаписах тук коментари, щото иначе ще вземем да се забравим. Склонна съм да приема, че ние сме едни за себе си и други за околните и най-доброто е да не ни личи, колко сме двойствени, а също така и да сме константни и последователни ако не спрямо себе си, то поне спрямо околните. Сигурно затова е измислен и Господ (надявам се, не съм засегнала религиозните ти чувства) - да помага на нашата константност.
    Освен това преди една-две години четох "Да убиеш присмехулник" (добре, знам, че си я чела още през втората си година!) и, макар абсолютно да не помня за какво ставаше дума, твърдя, че това беше една прекрасна книга в това число и поради главния герой, който беше един и същ и вкъщи и навън.

    3. "Щом видят човек близо до бордюра, коват и чакат – може да иска да мине. "
    Да-да! Това го преживях в Брюксел: наложи ми се да пресека, само защото ми беше неудобно от шофьора, който спря да ме пропусне. А изобщо нямах намерение! То и много хубаво не е на хубаво!

    4. "Но американската тема е друга тема"
    И много я чакам тази тема!

    5. Аз защо не знам, че си аполитична?

    6. Китайците ме плашат не просто с многочислеността си, а с неспособността си да мислят. Да ме извини китайската философия, но тя не променя факта, че няколко милиарда хора не мислят. И тук въобще нямам нужда да прибавям словосъчетания от типа на "като европейци". Отделно, колко са далеч от европейската хуманитаристика. Пък са няколко милиарда.

    Дето се вика, даже руснаците се научиха да крият липсата си на хуманно мислене.

    ОтговорИзтриване