Китай-4: Пристигане в Гуанджоу

Скоростният влак до Гуанджоу: сервитьорки, безплатна вода и телефонен маниак. Меланхоличното китайско служебно куче и бившите банани. Китайски порядки в китайския хотел.

Скоростният влак: сервитьорки, безплатна вода и телефонен маниак.

Сега виждам, че нямам нито една снимка от скоростния влак Хонконг – Гуанджоу. Вероятно защото неговата охрана и персонал са ми се сторили разубеждаващи да снимам. Всъщност на гарата минахме доста по-строг граничен контрол, отколкото на влизане в Хонконг. Багажът пак мина през скенер задължително и в наше присъствие (и на влизане в Хонконг ни бяха накарали да го направим, но забравих да спомена одеве), провериха имаме ли си визи, биха ни печат, че напускаме Хонконг (жалко!) и се качихме, все така грижливо направлявани от ЦУ (ценни указания, за който е забравил) по всички стени и от множество униформени ориентатори, в един невероятен влак. Всъщност като се изключат надписите на китайски и китайските физиономии в него, това си беше един съвършен скоростен влак, с каквито се фукаме из Европа, като например френския TGV или френско-белгийско-немския Thalys. Замислих се отново за яйцето и кокошката.

(Всъщност пътуванията освен на много други неща, ни учат и на смирение. Погледът върху другостта те кара да преосмислиш свойскостта, често по критичен начин, но ние обикновено сме абсолютно безкритични към нашето и познатото, така че за мен това е извънредно полезно. Вероятно и за други също.)

Седнахме ние на удобните седалки, влакът тръгна и изведнъж из него защъкаха камериерки. Точно така, камериерки: облечени в тъмни рокли с бели (или май бяха светлосини) престилчици с нашити кипри дантелки на тях и също такива дантелени бонета на главите. Абе камериерки, бе! И носят кошници. Кошници! Като Червената шапчица. Големи. А в тях – шишета вода. И раздават на пътниците вода. Без допълнително заплащане.[1] По бутилчица на човек, но ние помолихме за още една и ни дадоха мигновено.

След тези камериерки мина една икономка. Точно икономка. Строга, в тъмна рокля, и тя с престилчица, но по-друга вече, с бележник в ръка. Минава от място на място и записва заявки за обеда.

Направо „Ориент експрес“!

Ние се отказахме да си поръчваме обед, тъй като брат ми категорично рече, че тази китайска храна не била като нашата китайска храна и не можела да се яде. Аз скромно се съгласих, още повече, че след толкова неспане то не ти се и яде особено. Носех два банана в раницата – изядохме си ги и пропътувахме двата часа и половина като едното нищо, направо не ги усетихме, че какво са два часа и половина за нас!

Само едно нещо вгорчи пътуването ми. Зад мен седеше един китаец, вероятно бизнесмен, който през тези 2 часа и 40 минути не спря да говори по телефоните си. Нито за миг не спря. Дори докато си нариваше ориза в устата с клечките, пак не спря. Който е чувал китайски, знае, че той е тонален и, хм, доста креслив език. Всъщност вероятно сме слушали кантонски диалект, но някак не успях да определя със сигурност на слух.

Та този бизнесмен не ми даде възможност да поспя в толкова удобните кресла на влака с толкова много място за краката и толкова много пространство между седалките… Ех!

Пристигане в Гуанджоу: Меланхоличното китайско служебно куче и бившите банани.

Най-сериозната гранична и митническа проверка от цялото пътуване беше на влизане в Китай.

Честотата на указателните, забранителни и заповедни табели рязко нарасна още със слизането на перона, по който за още повече нагледност имаше и нарисувани с боя императивни черти и стрелки. Нарасна и броят на милиционерите на квадратен метър, гледащи сурово и непреклонно изпод вежди и изпод широката околожка (а дали така се казва? Нещо като козирка имам предвид) на фуражката, непропорционално огромна на неголемите им глави – съвсем като нашите едновременни милиционери, който си ги спомня. Смешни и страшни. Всъщност смешни ли трябва да бъдат полицаите, или страшни? Уж се смята, че трябва да вдъхват респект и доверие. Тези на пръв поглед ми дадоха именно смесено усещане за смях и страх, което е доста обезпокоително като фийлинг, особено когато 24 часа не си спал и се люшкаш мръсен и обезсилен напред, опитвайки се да изглеждаш естествено (ами да – аз винаги така си изглеждам: мърлява, недоспала, ако въобще, обезводнена, с блуждаещ поглед, ето от този тип).

Заточиха се безкрайни контроли и проверки. Веднъж багажът на скенер, втори път багажът на скенер, паспорти веднъж, дваж, минаване през рамка на скенер, всичко това става, като минаваш от стая в стая през едни гадни сивкавобели коридори, в които само указателните и др. (вж. по-горе) надписи малко разнообразяват монотонността, а тълпи граничари и/или милиционери и/или митничари те причакват в двата края.

В интерес на истината, с нас бяха доста учтиви, т.е. нормално учтиви, но по своите лаеха[2], както си му е редът: напомниха ми руските, пардон, съветските граничари и митничари на Шереметьево при първото ми и последно посещение в СССР през 1986 г. (Или беше 1985?) Много ярък спомен имам от тях. Те бяха резки и груби не защото имаше нужда от това – овцеподобната тълпа от нас беше достатъчно послушна и покорна. Просто по този начин показваха и налагаха властта си, а, и утвърждаваха нищожеството на хората, минаващи пред тях. Това е един особен стил на тоталитарните общества. Масата трябва да се държи в покорство с постоянна демонстрация на сила и агресивност. Силовите йерархии трябва да се изтъкват и преутвърждават постоянно. За съжаление, този маниер още се среща и у нас; слава богу, не толкова масово, колкото преди, но все още прекалено често. Най-безпогрешно го долавям в поведението на портиерите-охрана например, контрольорите в транспорта, лелките по гишетата. И при други категории го има, разбира се: дребното човече, докопало късче миниатюрна власт, с тресящи се ръце си я къта и раздухва в собствените си очи, мачкайки всички, които му се дадат, и най-драговолно – по-слабите от него (деца, старци, емоционално нестабилни личности). Все още сме прекалено близко до несъразмерно големите милиционерски фуражки и до примитивната вяра, че само насилието ти дава власт. Жалки, проскубани Тарзановци, които се бият в гърдите и реват пресипнало, за да уплашат кокошките.

Чакай, че нещо се отплеснах. Та след безкрайните коридори, зали, проверки, пристъпихме в една сякаш последна зала, защото в края й се светлееше нещо като изход. Или може би дори окончателен изход. В нея имаше само маса, китайски милиционер и морно прилегнало край масата дълбоко меланхолично на вид куче басет. Не знаех, че и в Китай ги има (Сега само да не е окаже, че и те са древна китайска порода!). Човекопотокът минаваше край тази жива картинка и се точеше към светлината в края на тунела, пардон, залата. Заточихме се и ние с брат ми. На минаване край полузаспалото тъжно псе то вдигна нос и нежно ме побутна по крака.

На секундата човекопотокът бе спрян, а мен учтиво ме поканиха да представя багажа си на масата.

Тъ-дъ-дъ-дън!

Най-чистосърдечно плеснах куфар, раница и дамска чанта на въпросната маса. Попитаха ме нося ли някаква храна. Отрекох, защото храна не носех. Митничарят погледна към кучето, то обаче видимо поклати глава със същата меланхолична сигурност. Пак ме попитаха дали нося някаква храна и аз пак отрекох. Защото храна е забранено да се носи. Каквато и да било. Нито от Хонконг в Гуанджоу, нито от Гуанджоу в Хонконг. След по-късното ми запознаване с хигиенните устои на китайското общество съм склонна да подкрепя тази забрана като една много разумна такава. Предложих им да погледнат багажа, гледайки все по-чистосърдечно, искрено и лично, защото не бях сигурна, че се разбирахме, макар и двете страни да смятахме, че говорим на английски. Митничарят се почеса, консултира се с една строга митничарка и пак дойде да ме попита не нося ли храна.

- Не – уверих го аз. – Никаква храна не нося.
- А ябълки да носите?
- Не – удивих се аз – и ябълки не нося. - И тук нещо ми прещрака в главата: доказателство, че безсънието подпомага поне на моменти мисловната дейност. – В раницата имах два банана, но отдавна ги изядохме и изхвърлихме корите.

Митничарят се захили с облекчение и получихме свобода да продължим пътя си.

Та това меланхолично дремещо животно значи беше обучено да търси не наркотици, както би могъл да си помисли един извратен европейски ум, ами храна. Плодове. Ябълки. И очевидно и банани.

Евала на псето, честно. И на азиатските умове, измислили това.

Китайски порядки в китайския хотел

Нататък вече му се видя краят на това безконечно пътуване. Брат ми звънна на своите контрагенти и те дойдоха да ни закарат до хотела с едно хубаво бусче. Тогава се запознах и с младия китайски бизнесмен Майк, за който ще разказвам доста подробно по-нататък. Не бях особено общителна обаче, тъй като вече ми идваше множко.

Хотелът беше величествен забравих колко-етажен, но по-долу има снимка от прозореца на моята стая, която изобщо не беше на най-горния етаж, ами така, някъде към средата, май на 15-я. Всъщност хотелът беше тризвезден и със съвсем нормален за тризвезден хотел комфорт плюс няколко допълнителни китайски удобства: във всяка стая имаше поднос с електрическа кана, купичка с пакетчета чай, кафе и захар, и две бутилчици минерална вода. Тази вода, както и чаят, кафето и вероятно и захарта се подновяваха ежедневно. Това съм го виждала в някои европейски хотели, но все още е изключение, а жалко. Иначе банята, както обикновено, беше най-пострадалата от живота част на стаята, но като цяло хотелът си беше абсолютно нормален, стандартен тризвезден хотел.

На рецепцията имаше ято от кресливи девойчета-китайчета, което ято обаче успяваше да - хм, работи, защото не се сещам с каква друга дума да назова това, което правеха - невероятно мудно и неефективно. Минаха едни 20 минути, преди да ни настанят, като се има предвид, че имахме резервирани стаи, освен нас на рецепцията нямаше жива душа, а девойчетата от другата страна на щанда значително ни превъзхождаха числено.

В китайските хотели системата на плащане е много интересна. При настаняването плащаш гаранция, която е в размер 150 % или дори 200 % от сумата, която ще платиш в края на престоя си. Гаранцията, естествено, може да се плати по три начина: в кеш, в брой и на ръка. След това при напускане на хотела ти правят сметката и ти връщат неизползваната част от гаранцията. Много се замислих на какво се основава тази система и досега още не съм измислила. Та плащаш ти гаранция и ти изписват квитанция с размер А4 и в три броя под индиго – ама съвсем както едно време.

На етажа, където се качихме в края на краищата, седи дежурна по етаж. Седи жената зад едно бюро срещу асансьора, обаче има прекрасен поглед и към коридора. Освен това тя си има служебна стая на етажа и ако случайно не си е на бюрото (което много рядко се случваше, но все пак), то наднича от стаята. Като охраната на президент, настанен в хотел – и там коридорът се прегражда, стаята на охраната е до стаята на президента, с постоянно отворена врата и седящ или стоящ охранител, който бдително следи коридора и всичко наоколо. Определено чувството, че си чужденец и че те наблюдават, е смущаващо и непознато. По-нататък пак ще стане дума за него, впрочем.

Не помня къде и какво сме яли, ако сме яли, преди да се сринем в леглата си, но най-вероятно да е било в Макдоналдс. Помня още само поредните указателни табели на вратата на стаята ми отвътре:

И се отнесох. Или унесох в сън, което звучи по-поетично, затова пък първият глагол е много по-достоверен.

_______________________________________
[1] Няма да кажа „безплатно“, защото, както всички добре знаем, няма безплатен обяд и за всичко се плаща, та тази вода, както и следващата, за която ще разкажа с възторг, със сигурност е включена в цената. Защо, по дяволите, не може да се включва водата в цената и при нас?!?

[2] Дали са били „свои“? Историята мълчи. Не мога да имам претенциите да разпозная от пръв, бегъл и замаян поглед китаец от японец/кореец/монголец. Да кажем, че „свои“ наричам азиатците, разбиращи кантонския език. Виж, индийците се разпознаваха лесно и впрочем бяха най-дискриминираните и на гарата, и изобщо в живота, както ще разкажа по-нататък. Явно те са им циганите.