Китай-3: пристигане в Хонконг

Първи впечатления от Хонконг: реклами и указателни табели. Климат! Хонконгските таксита.

Всъщност на отиване само минахме през Хонконг, колкото да идем до гарата и да вземем влака за Гуанджоу (известен още като Кантон). Виж, на връщане прекарахме почти цял ден в града и може би като стигна дотам, ще мога да разкажа собствено за него. Сега – за първите си и много бегли впечатления.

Първите впечатления от Хонконг ги получих, докато крачех замаяна от безсънието и схваната от пътуването по коридора на летището, в който отляво и отдясно висяха реклами, също както по нашите европейски летища. (Малко по-нататък ще стане ясно защо се позовавам непрекъснато на европейското и дали това е, защото съм изгубила българщината в себе си, или е нещо друго). Под възпаления ми поглед изплува локомотивът Томас, после група младежи на друга реклама. Всичко си беше, както при нас, само надписите на рекламите бяха някак странни…

Второто силно впечатление от Хонконг (което после се потвърди и утвърди и в собствено континентален Китай) беше за изобилие на директивни надписи, или с други думи – указателни табели в огромно количество. Навсякъде. Разбрах, че това са указателни табели, тъй като бяха услужливо преведени и на английски. Снимах няколко от тях, не много, защото не ми беше удобно да снимам табелите зад хонконгските полицаи и митничари например, където те бяха най-изобилни и цветисти. Уви, забравила съм вече какво е пишело на тях. Показвам обаче две табели от ескалатор и една стена в тоалетната; дано да не трябва човек да ги изчете всичките тези указания, преди да ползва тоалетната по предназначение, че не знам…

Собствено влизането в Хонконг първоначално създава впечатление за цяло преживяване. Огромни опашки от пристигнали пътници (летището не е много голямо, поне по китайски мерки, но е едно от ключовите в Азия, доколкото знам) се стичат по коридорите към една колосална зала. Там, разбира се, вече са нарисувани с колчета и въжета коридорчета, по които да лъкатуши тази опашка. Тези коридорчета се натъпкват мигновено и ти тъжно гледаш и пресмяташ как тук и два часа няма да ти стигнат, за да успееш да минеш през граничната полиция.

Около десет минути бяха достатъчни.

Коридорчето завършва пред редица полицейски гишета. На изхода му стоят (дори не стоят, а тичат постоянно нагоре-надолу) 5-6 служители, които направляват лично всеки един от чакащите на опашката към кое гише да се насочи. Те оглеждат гишетата и реагират мигновено. По невероятно елегантен и отработен начин тези хора успяха да разпределят цялата опашка по гишетата за наистина отрицателно време. Гледат строго, но не са нелюбезни в никакъв случай. Както казва брат ми: „В Хонконг е друго, съвсем различно е от Китай“.

Минахме въпросния граничен контрол без никакви проблеми. Никой не зададе никакъв въпрос на никого. Това не беше така навсякъде, явно това, че сме европейци (ето пак европейци!), е изиграло някаква роля. Като членове на ЕС имаме право на 90-дневен престой без виза, като в паспорта ти се удря печат, че ти е разрешен такъв престой, и се отбелязва началната му дата. Толкова. Не повече от 30 минути след кацането на самолета вече бяхме готови, обагажени и храбро потеглихме към следващия рубеж – гарата.

Климат!

Той брат ми много ме предупреждаваше, че климатът в Китай е тежък, много е горещо, дори задушно, дори много задушно, а слънцето изобщо не се вижда на небето, застлано от дебели валма смог и облаци. И тук както за много други неща в този живот личното изживяване е къде-къде по-различно от описанието. Не е различаващо се, ами е… по-интензивно.

Излизаш от прекрасната зала на летището, която прилича на ботаническа градина, чиста (както и цял Хонконг, но за това накрая, когато му дойде редът), светла, свежа и прохладна.
Ето такава:


И в лицето и право върху главата те блъсва и се срива върху теб стена, бала, колосална маса от мокър и горещ памук. Мигновено се покриваш с пот и започваш да лепнеш. Отваряш уста като риба на сухо, но кислород в този така наречен въздух сякаш няма. Има жар и влага. Осезаеми са в дробовете ти. Нажежена влага вместо въздух.


Хонконгските таксита

Хонконгското летище всъщност е на остров. Това не е успокоителна мисъл, докато самолетът кръжи за приземяване, но си е факт. Който впрочем налага после да се придвижиш до следващата точка от пътуването ти, която е твърде вероятно да е собствено на континента, или поне на друг остров, тъй като там всичкото е един архипелаго-полуострово-материк, не знам как по-точно да го опиша. Между островите има тунели за автомобили. Е, разбира се, вероятно може да се придвижваш и с ферибот или нещо подобно, но не сме проверявали.

На стоянката за таксита брат ми се запъти към редичка, стояща по-далеч. При моето недоумение поясни, че такситата в Хонконг са с различен цвят според това кои от тях минават по тунела от другата страна на залива, и кои не. Трябва да знаеш и да си вземеш правилното такси, другото няма да те закара до гарата, колкото и да настояваш. Някакви служители, подобни на стюарди, те настаняват в такси и ти пъхват едно картонче в ръката. С размера на визитка. Английският текст на него е в доста голямо количество и може да се определи какво е. От едната му страна стюардът е записал регистрационният номер на таксито, в което ни е качил. Там се предлага да коментираме качеството на обслужването на мейл или на телефон. От другата му страна има телефоните на летището, съвета на потребителите (!), спешни служби (полиция, пожарна, линейка), полицейска служба, имиграционния отдел, хотлайн за посетители на града (!), телефон за оплаквания от транспорта (!!!).

Просто нямам какво да кажа. Затова ще замълча.

Качваме се значи в таксито, където дъни климатик (благодат!). Таксито е стара „Тойота“ автомат. Като казвам стара, мисля, че беше съпоставимо с нашите жигули и лади по пътищата. Раздрънкано до безкрайност, но живо и бодро управлявано с почтено висока скорост. Аз седнах до шофьора, за да снимам лакомо Хонконг, каквото видя през прозореца.

След половин минута започнах да усещам дискомфорт. Той постепенно се засилваше. Някакво смътно безпокойство ме караше да се чувствам все по-притеснена. В един момент осъзнах защо е така: ШОФЬОРЪТ ПРОСТО КАРАШЕ В НАСРЕЩНОТО…

…в насрещното, ако се гледа от нашата гледна точка на нашето дясно движение. Само че в Хонконг движението е ляво.

Така или иначе, за несвикнал организъм, отслабен от пътуването, си е шокиращо. Като се поокопитих малко обаче, направих редица снимки с трепереща ръка, както сигурно се вижда на тях. Изобщо не знам кое кое е. Просто много небостъргачи, пищна тропическа зеленина, ниско залегнали облаци и ляво движение по пътищата…а, и дъжд, естествено, има си хас, веднъж да минеш през Хонконг, и то да вали.

Шофьорът се оказа словоохотлив и много дружелюбен. Жалко само, че трудно намирахме общ език, на който да си общуваме. Той специално ни обясняваше на зародишен английски (предполагам, че е бил английски) какво е отляво, какво е отдясно, благосклонно намаляваше скоростта, за да снимам нещо особено забележително, а когато стигнахме до един особено прекрасен залив, мина съвсем вляво и почти запълзя, за да му направя снимка.




Аз се ужасих как кара толкова бавно в най-лявата лента, но после пак се сетих, че няма страшно, и си отдъхнах. Горещо му благодарих за жеста, той целият грейна и пръдна звучно и благоуханно, за да отбележим случая.

Та този шофьор ни даде ценното указание как да обясняваме откъде сме. Името България за него беше абсолютно непознато, разбира се, затова минахме към метонимия и заявихме, че сме от Европа. Това континентче той вече май го беше чувал, така че се разбрахме.

(Нататък все така продължавахме да отговаряме много успешно, но не бих казала, че много ни питаха откъде сме. Китайците не проявяват този вид интерес към чужденците. Те са извънредно самодостатъчни. У тях ясно се долавя едно чувство на величие и превъзходство. Не по обиден начин, но много ми напомняха на руснаците и на американците. Някак дори от най-оръфания и мизерен китаец, клекнал на оплютия тротоар да си яде юфката от термоса, се излъчваше някакво може би неосъзнато, но съвсем осезаемо чувство за принадлежност към една велика империя. По същия начин се държат руснаците и американците, всеки по своему, разбира се, но и от тях се излъчва подобно имперско величие.)

Плащането на таксито е особено сложна операция. В Хонконг цената на возенето с такси се определя от близо десетина параметъра, които се отчитат и пресмятат, и цената на единица разстояние е само един от тях. Първо, разбира се, начална цена. После цена на всеки 200 метра (!), като броячът пиукаше пронизително и противно именно на всеки 200 м., с което ми скъса нервите (нали вече споменах някъде, че съм особено спокоен човек). После доплащане за изгорения бензин, също на километър (той явно не влиза в цената за превоз). После цена за минаване през тунела, тъй като за това минаване се плаща такса – естествено, плаща си я пътникът. После цена за минаване през тунела на връщане за самото такси, което трябва да се върне на изходния си пункт (!). Сигурно пропускам още някоя цена, но като се сетя, ще допиша. И накрая се получава сериозна сумичка, от която леко ти настръхват косите. Таксито в Хонконг е скъпо удоволствие.