Китай-11: Един следобед с Майкъл (2). Возене с моторница. Waterfish. Паркът с паметника на Седемте богове-козли.

Излязохме от столовата умиротворени и окрилени, за подвизи готови. Има много истина в твърдението, че гладният човек е зъл, по себе си го знам. Ние бяхме сити и доволно се заклатушкахме към културната си програма.

Взехме такси и съвсем скоро кацнахме пред една от най-големите забележителности в Гуанджоу, наречена загадъчно Академията на семейство Чен. Всъщност музей на китайското народното изкуство, както щяхме да узнаем на следващия ден. Защо на следващия ли? Просто защото следобедът вече беше понапреднал и ние се озовахме пред въпросния комплекс към 16.20 ч., а той затваряше примерно в 17 ч. Е, нищо, рекохме си ние, ще пообиколим набързо. Нищо подобно. Портиерът на входа като един типичен свой български събрат се тросна нещо на китайски и дръпна една верига да прегради пътеката, после се обърна и невъзмутимо се прибра в портиерната си. Това май беше вторият път, когато се сблъсках с грубо държане в Китай, и не си спомням повече такива. Това не пречи да е неприятно, ей-богу. Не бяхме сами – имаше още злощастни туристи от индоевропейската раса, които останаха от външната страна на веригата. Какво да се прави. Пообиколихме, погледахме завистливо над оградата към наистина прекрасната сграда вътре, направихме няколко снимки около бронзовите скулптурни ансамбли отпред, пък поехме в друга посока.
Пак взехме такси. Струва 2,40 юана на километър плюс един юан за горивото – какво му плащаш. Аз избрах къде да отидем, защото Майкъл като един истински местен жител не беше наясно с туристическите забележителности в града си, докато аз бях изчела вече неколкократно пътеводителите, любезно оставени в хотелската ми стая, и бях доста подкована за тях.

- Ще отидем да видим паметника на Седемте богове-козли – авторитетно обявих аз.
Майкъл се усмихна любезно и придоби леко недоумяващ вид.
- Седемте богове-козли – поясних леко нервно – Символ на Гуанджоу, богове-покровители на града, слезли един ден от небето да го покровителстват, нали разбирате, въплътени в седем козела (кой знае защо, отбелязах си наум). Много прочут скулптурен ансамбъл.
- Аха – кимна Майкъл. – Аз таковата, не съм много наясно с паметниците из града – и се усмихна извинително.

Таксито ни стовари пред входа на един парк, който изглеждаше съвсем стандартно като за парк, ако се абстрахираш от палмовите и бамбуковите горички из него, и не се стряскаш от пълчищата китайци, които ходят нагоре-надолу.

Аз вече знаех, че в парка прохлада не може да се очаква, но за брат ми това беше откровение. След като попуфтяхме известно време по сенчестите, но никак не свежи алеи, излязохме близо до огромно изкуствено езеро.

На брега имаше будка и даваха под наем плавателни средства за разходка по водата.

Брат ми се оживи.
- Хайде да си вземем нещо и да се поразходим – рече той.
Защо пък не! Наредихме се на опашката и докато чакахме (не дълго), прочетохме на табелите, че се предлагат два вида плавателни средства: водни колела и лодки-моторници.

Опитах се да си представя как в тази задушлива и лепкава жега въртим педалите на водно колело. Отказах се.

И предложих да си вземем моторница. Не беше кой знае колко скъпо и брат ми, който вероятно също си беше представил въртенето на педали на водното колело, драговолно се съгласи. Майкъл обаче се стресна и уж небрежно го попита:

- А ти можеш ли да караш моторница?
- Мога, разбира се! – уверено отвърна брат ми.

Майкъл не каза повече нищо, но като вървях зад него, забелязах колко напрегнат е гърбът му.

Спуснахме се по пристана към въпросното плавателно средство. Отблизо то се оказа… хм, най-малкото миниатюрно. С единодушие сложихме брат ми да седи сам на предната седалка (нали ще кара…), а ние с Майкъл се разпределихме грижливо и уравновесяващо на седалката зад него.

И тръгнахме на разходка с лодка. (1)

Брат ми погледна небрежно в краката си и отбеляза, че за управление на моторницата има точно 1 (един) брой педал (газ) и 1 (едно) кормило. След това като на шега завъртя кормилото, натисна педала и се понесохме през езерото. (Впрочем, коридорът за плаване беше много изрично ограден с шамандурки, няма шест-пет: плаваш си по коловозчето и това е).

Майкъл пребледня.

- Ти сигурен ли си, че владееш тази моторница? – поинтересува се той колкото се може по-дипломатично.
- Разбира се! – увери го брат ми, като се обърна целият назад и ни погледна засмян. – Абе аз за първи път карам моторница, ама какво от това! (2)
И се изхили доволен.
Майкъл придоби нежнозелен цвят.
Брат ми пак се обърна целият към нас и рече нахилен, вече на български:
- Голямо шубе го тресе, а?

След малко обаче плавното плаване, ако мога да се изразя на такъв висок стил, поуспокои Майкъл, който си възвърна цвета и дори започна да обсъжда оживено с мен гледките наоколо.

А те си заслужаваха. Нашият воден коловоз се виеше из живописното езеро, от бреговете на което се спускаха надолу кичести туфи буйна зеленина. Малки островчета разчупваха водния пейзаж. Тук-там край пътя на моторницата фалшиви шамандури пръскаха вода по преминаващите плавателни средства. Във водата плаваха огромни, тлъсти и зеленикавокафяви риби, наподобяващи шарани. Не липсваха и голям брой указателни и забранителни табели, които лесно могат да се видят на снимките.








Разходката из това езеро действително ни подейства освежаващо. Майкъл живна и реши да ми разкаже нещо типично китайско.

Като посочи една от тлъстите риби, които мързеливо преминаваха край лодката, той обясни:
- Знаеш ли, че в Китай казват, че чужденците са като тези риби?

Зяпнах с известно недоумение. Той поясни:

- Чужденците са waterfish. (3) Китайците смятат, че чужденците са глупави, те са просто waterfish и лесно можеш да ги излъжеш.

Съгласих се с него. Не помня вече дали му обясних, че не само китайците мислят така за чужденците.

Слязохме от моторницата наистина освежени, а слънцето вече клонеше към залез.

– Хайде да идем да видим козлите! – настоях аз.

Да идем, да идем… само че този парк по площ беше поне колкото половин София. Ха намери в него един паметник.

Почна се едно питане, лутане, ходене по алеите нагоре и надолу и пак питане, и пак лутане. Минахме край огромен стадион.

Видяхме как спортуват пенсионерите китайци: изкачват се заднешком по стръмните алеи. Майкъл обясни, че така коленете им не се натоварвали толкова и било по-лесно. Опитах и аз. Действително коленете не се натоварват. Затова пък прасците ти пламват само след двайсет крачки. Е, ако си кашкавал-европеец като мен, де.

Беше странно чувство – да вървиш из парк, в който растат бамбукови храсталаци, палмови горички и рододендрон като бурен. Е, като много голям бурен.


Докато питахме и вървяхме, вече съвсем ободреният Майкъл, открил моя интерес към езиците изобщо и към китайския в частност, ми преподаваше китайски в крачка. Доста добре изложи някои основни фонетични принципи и натъртено ми повтори четирите основни интонации в китайския, като ме накара и аз да ги повторя. Възхити се на моята схватливост. Моят размекнат от мократа жега мозък обаче изобщо не беше способен да запомня някакви странни, гърлени срички и специфични интонации. Дори в годините на най-добрата ми форма винаги е трябвало да запиша нещо на хартия с писалка, за да се запише в паметта ми. За сега да не говорим. Така че когато ентусиазираният лингвист-любител реши да ме изпита след известно време, го постигна известно разочарование. Опитах се да го омая с най-любезната си и заинтересувана от китайския език усмивка и много извинения, както съм чела в книгите за съдията Ди. Той поомекна и заяви, че на китайски моето име звучало като Юе, с ударение на Ю-то.

Та така с учене на китайски, питане и тупане по алеите стигнахме и близо до паметника. Вече откровено се смрачаваше.

В подножието му брат ми видя камък с изсечени на него йероглифи. Викна Майкъл и императивно поиска да му преведе какво пише на тях.

Хъката-мъката, Майкъл си призна, че не може да прочете, защото това било древно йероглифно писмо или нещо подобно. Брат го спука от подигравки на тази тема.

Междувременно аз се закатерих вече с мъка и нараснало натоварване на коленете към седемте козли, които се мержелееха стръмно нагоре в мрачината.

Не мога да кажа, че този паметник беше нещо забележително. Но с толкова мъки бяхме достигнали до него, че цената му мигновено и многократно порасна в моите очи.

(Впрочем, из нета има много по-професионални снимки на този паметник, ако някой се интересува именно от професионални снимки.)

Пък и не е лош козелският монумент: напомни ми за един месингов козел, който стоеше в алпинеума в градинката на Червената армия в моето детство. Много обичахме да си играем около него и да се мъчим да се покатерим на гърба му, излъскан до жълт блясък от дечурлигата от квартала. Той обаче беше толкова висок, че обикновено не ми се получаваше. Все едно, много го харесвах. С идването на демокрацията козелът неусетно изчезна. Кой знае кой наш мургав сънародник го е предал за скрап. Може и да краси двора на някоя вила, де. Чудя се кое ли от двете предпочитам да му се е случило.
Направихме сума ти лоши снимки на паметника, снимахме се всички ние пред него в най-различни комбинации вече почти в мрак. После удовлетворени се заклатушкахме към изхода. Оставаше ни все пак и вечерна програма.

(следва краят на историята)

___________________________________

(1) Който ме познава, знае, че на мен във всяко едно плавателно средство ми става безнадеждно лошо някъде от края на първата минута. И на водно колело, да. Тук се съгласих, защото видях обозримо изкуствено езеро, и с много надежди да няма вълнение в него. Слава богу, нямаше.
(2) Моят брат умее да кара доста транспортни средства, измежду които е и дизелов локомотив. Така че аз нямах съвсем никакви притеснения за возията. Майкъл обаче нямаше тези мои фонови знания.
(3) В буквален превод тази странна дума waterfish би трябвало да значи „водна риба“. Мисля, че в преносното значение, за което говореше Майкъл, става дума за „шаран“. Чужденците ги мислят за шарани. За балами. Нищо ново под слънцето.